„Знаех си, че синовете ми (на 16 и 13) ще реагират отрицателно на новината, че съм бременна, но толкова бурна реакция не съм очаквала... Сега едва издържам на техните подмятания и иронични забележки!”   Това са думи на Венера(37), която от няколко години се опитвала да забременее и беше много щастлива, когато това вече беше факт... Дори изчакала да минат първите три месеца, преди да го сподели с най-близките си приятелки.   Въпросите, които възникват в този ПЪРВИ СЛУЧАЙ са: -          Защо гадовете-тийнейджъри реагират по такъв свински начин? Дали такава новина трябва да им се казва с някаква дълга и специална подготовка(?!), и след консултация с  психолог(!!!) -          Дали пък не си мислят че майка им е забременяла по непредпазливост, и на това да се дължи иронията. Защото не си представят, че майка им въпреки че има големи и красиви синове, може да иска отново да изживее красотата на мойчинството? -          Нима трябва да искаме разрешение от тях за да имаме бебе, за да сме щастливи?! Нима трябва да им позволим да ни диктуват живота?! -          И дали трябва да им се ядосваме, или това е естествена реакция, която ще премине, когато бебето се появи?! Или може да има по-трайни последици? -          Трябва ли да ги оставим да си мислят че сме дъртофелници, за които любовта и сексът са нещо далечно и чуждо?!   СЛУЧАЙ 2: Няколко години след раждането на сина им, професор Пънчев(физик) и жена му(детска учителка) се опитват да имат второ дете. Надеждата бавно се стопила, докато накрая изчезнала безвъзвратно. Известно време, след като синът му се оженил и довел снахата в къщи, професорът и жена му с вълнение установили че... свекървата е бременна! Свикали семейният съвет, (в който вече влизали синът и снахата), да решат, дали да задържат детето. Синът и снахата, дали зелена светлина на този „проект” и след време професорът се сдобил с втори син и с внучка. Децата израстнали „паралелно” и са добри приятели.   Въпроси възникващи при този случай: -          Дали наистина „семейният съвет” е начин да се вземе решение, или е само една форма за съобщаване на нещо, което не може да бъде спряно?! -          можеше ли синът и снахата да не дадат съгласие. Какви последици би имало това в отношенията им, особено в отношенията „снаха-свекърва”?! -          Две бебета в един апартамент, може да дойдат множко. Снахата действително приема някакъв дискомфорт – в „нормалния” случай, би трябвало свекървата да й помага интензивно и да се отдате изцяло, дори да се посвети на отглеждането на внучето. Не е ли малко късно след 40г да става майка?   СЛУЧАЙ 3: Бях на 14г, когато майка ми, остана насаме с мен и ме попита, някак си необичайно, ще имам ли нещо против „ с баща ти да си вземем едно момиченце?” Скълцах я, като й казах, че едва ли ще може да го гледа, при положение че се вълнува само от това да се облече и обуе по последна мода. След 3г. бях в друг град, където ме бяха изпратили да уча. Играехме мач на „Козела”, когато до поляната се приближи колата на баща ми. Чичо Христо излезе и отвори другата врата, нещо необичайно. Още по-необичайно беше, че от там слезе майка ми. Спрях играта. „Майка ми.”, казах, за да спестя реплики и въпроси от сорта, „коя е пък тая засуканата?”.Изчаках я да дойде при мен и изтърпях да ме нацелува пред съучениците, после я запознах с приятелите – един се опита да направи нагъл комплимент, „помислих че сте му сестра”...   ...Всъщност и аз забелязах, че майка ми е необичайно отслабнала, някак си бледа и подмладена. Оказа се че е претърпяла тежка операция, която са пазили в тайна от мен и след като я изписали побързала да дойде да ме види. „Вече не мога да раждам, но важното е че всичко мина благополучно!”. Жегна ме и се сетих, колко несправедлив и ироничен бях към нея. Сигурно ми е проличало много, може би на лицето ми е било изписано: „Съжалявам, че тогава не се съгласих да си родиш бебе...” , а може и да съм изрекъл тези думи, сега нямам точен спомен. Но майка ми отговори – „Аз не мислех да раждам. С баща ти искахме да си осиновим едно момиченце от дом „Майка и дете”. Дори два пъти ходихме да го видим...” Проклинах шибаната ни комуникация, това, че никога не сме си говорили, като нормални хора, но... това е положението. Връщал съм се много пъти на това – родителите ми бяха изгубили едно бебе(момиче), преди аз да се родя и никога не са криели желанието си да имат момиче – брат ми беше обличан в рокли, беше оставен с дълга коса, глезен... като че ли всичко беше съвсем естествено...   Разбира се въпросите в този случай са по-лични: -          какво би станало ако... ако бях приел родителите ми да си осиновят момиченце; Дали това щеше да ги направи по-щастливи, да сплоти семейството, дали баща ми щеше да заобича майка ми истински, или щеше да се отнася към нея все така високомерно?... да не употребя друга дума. -          Дали наистина моят отказ е причината, да не го направят, или нещата са били на кантар? -          Убеден съм че баща ми е искал момиче, дори повече от майка ми. Защо въпроса не ми беше поставен от него? – о да, той може само да подава команди! -          Изобщо дали трябва децата да се натоварват с такива решения?!   Причината да се връщам отново към тези въпроси и да пиша този пост е ПЪРВИЯТ СЛУЧАЙ, който се случва сега.Не зная доколко темата е интересна за дискусия, но ми се струва че в трудните години на преход, ражданото на много бебета беше отложено, понякога за „неопределено време”...   Е... това неопределено време, понякога се оказва, че не е точно евфемизъм на „куковото лято” и може да дойде.   Но, когато това стане, дали трябва да искаме разрешение от порастналите си деца, за да сме щастливи?! 

И мисля много актуална тема.
Аз лично мисля , че родителите не се нуждаят от одобрението на децата си за да си родят бебе, НО

едновременно с това , родителите имат отговорност да формират определено отношение у дома към въпроса за ценността на децата и съответно възможността за още едно дете в семейството.

Аз самата все още нямам деца, но мога да споделя един подобен случай. Имам една позната, която има дъщеря на около 15, но винаги еискала още едно дете, но поради ред причина все е отлагала, докато миналата година не реши, че това е последният и шанс. Сега има едно прекрасно момченце на няколко месеца и най-интереното е, че голямата й дъщеря не само не ревнува, но дори помага в отглеждането на бебето, е при положение, че това не и пречи да се вижда с приятели. Но се справя забележително, според мен. Та си мисля, че всичко си е до човека и най-вече до нивото на комуникация между родетелите и децата им. Тази жена е намерила начин да обясни на дъщеря си, че за нея това да имавторо дете е наистина важно и дащеря й го е приела. Какво по-хубаво от това!

Имам дъщеря на 1,5 г. и син на 15 г. Когато му съобщихме с баща му, че ще имаме бебе, 15 минути не можеше да реагира. Разликата им е 13 години и 8 месеца. Той споделя сега, че дори като ме е гледал бременна не е можел да повярва. Когато съм родила баща му го е завел да се почерпят, а той е бил в шок и не е можел дори да хапне. Едва сега споделя, че започва да чувства че има сестра, защото тя вече става за игра, радва му се, търси го. Той не ревнува, но просто трудно свиква с новата ситуация, наблюдава ни, странно му е.

подкрепа, разбиране - да, но разрешение...

- но българина до голяма степен е роб на децата си.
има една приказка "българинът е роб на собствените си деца, на чуждите жени и на домашните вещи"

така че какво по естествено от това да правим всичко в угода на децата.

прави нещата някак си неестествени. Стараем се да имаме деца по план. Нали това е съвременното виждане.

човек свиква с много неща.
а това е нещо хубаво, трябва само да бъде разбрано.

jiva -
да но те могат да не дадат тази своя подкрепа, и може да не ни разберат, което може да ни откаже.
Има и други фактори, рискове, които едно семейство трябва да преодолява, когато са на възраст 40+ например.
А реакцията на тинейджърите не винаги е предвидима.

това е лошо робство :)))))

М/у впрочем аз имам брат който е по малък от мен 15 години. Той е третото дете в къщи.
Спомням си колко бях развалнувана, когато нашите ни съобщиха новината.
Когато ходихме по улиците с майка ми бях като орлица - само дебнех някой да не я бутне :)))

Сестра ми също роди второто си дете , когато каката беше вече 14 годишна. Всяка сутрин каката става , отива да цулуне бебето и да го нащипе и след това се приготвя за училище.
Но в семейството бяха разговаряли за още едно дете години преди това и всъщност всичко стана съвсем естесвено.

И накаря maev , само искам да ти кажа , че имаш много интересен блог и е исинско удоволствие за мен да чета постингите ти.
Радвам се че попаднах на теб.

всеки може да те изненада с реакция, дори сам себе си човек може , но ако това ни откаже,мисля си , не сме го искали достатъчно:)

...дано да не се разочароваш.

- човек претегля, пресмята, прави варианти;
- и едно на пръв поглед дребно нещо може да се окаже много важно.

Иначе като искаш нещо - що изобщо да се замисляш и да разсъждаваш, какво би станало ако...


Както за децата е важна благословията на родителите(не знам дали си се питала, какво пък толкова има в една благословия, особено ако не е подкрепена материално), ...
...така е важна и благословията на дезата - има много чувствителни деца. Аз бях отвратително копеленце но помагах много на майка ми(по принуда)... :) М

много интересна дилема. Децата, особено в тази възраст, обичайно ревнуват, страхуват се и се срамуват, че връстниците им ще им се "подиграват" (да им се чудиш защо ли, ама в тези години рядко има разум и трезво мислене). А и ми се струва, че по-често момчетата реагират негативно. На тях им е по-трудно да приемат мама като жена, съпруга, дори любовница. За тях тя е някакво едва ли не "безполово", несексуално същество, което трябва да е посветено на тях. Само на тях.
Моето мнение е, че трябва да имате колкото искате деца и да не се съобразявате нито с деца, нито с други хора. Това е дар Божи. Децата ще трябва да го приемат. Ще трябва да се научат, че вие с майка им имате и свой живот, че сте личности, които заслужават уважение като такива. Надявам се, че страстите ще утихнат постепенно. А и нищо чудно след това така да се привържат към малкото бебе, че да не можете да познаете собствените си синове! Пожелавам ви го от сърце.
Поздрави и успех!

Пък и както казва майка ми, "децата са неблагодарни". Те с баща ми винаги са били задружни като двойка и са били крайно грижовни, внимателни, любящи родители. Въпреки това често осъзнавам, че нито аз, нито по-големия ми брат, се отнасяме с тях с подобаващото уважение и грижа. За съжаление майка ми е права донякъде.

Понякога правят свински истории, уж "за добро".
Освен това родителите, като една осъзната част от семейството успяват да направят ЕДИНЕН ФРОНТ срещу децата си - нещо което може да бъде разбито само от деца-майстори на интригата.

Родителите понякога хитруват - много плоско, да го наречем двуизмерно. Те никога не казват, че с дадена постъпка задоволяват собственото си его, че правят нещо за свое удоволствие.
А се опитват да се правят на самаряни - когато става дума за бебета, обикновено се казва "родихме още едно бебе", за да не остане първото егоистче... Или пък други изкарват че правят бебета за Родината... трети заради хатъра на бабата и дядото.

Като че ли е срамно да си признаеш, че бебето ще те направи щастлив(а), поне за известно време. Че ще ти даде надежда - поне за известно време. Че ще те накара да си по-близо до природата - поне за малко. И колкото и да е глупаво да си го мислиш, но си го мислиш - че детето по някакъв начин ще осмисли живота ти ...

При положение, че се отнасяш към основните ценности с лек цинизъм, за да бъдеш недосегаем(а), нормално е този лек цинизъм да придобие по-тежки форми у децата ти.

Защото съм далеч от мисълта, че децата формират отношението си на базата на икономическа изгода - примерно че семейното имане ще се дели на три.

Но от какво ще бъдат лишени те, когато се появи бебето - от майчиното и бащиното внимание, към което се отнасят демонстративно с пренебрежение, дори го смятат за досадна тежест или излишен контрол... защото точно в тази възраст им се иска да се правят на големи...
:)

... на 4-5 годинки как молехме с брат ми да ни родят още едно братче или сестриче ... И наш'те ни послушаха :)))

Съгласна съм с последния ти пост. Абсолютен егоизъм е.
Именно стремежът на човек да се "клонира", разбирай възпроизвежда е стремежът на егото да деклаира пред останалите индивиди "виж колко съм велик и неповторим".
А който го прави робувайки на някакви чужди желания и стереотипи - горко му.
Спомням си как в някакво интервю Ц.Манева сподели, че най-голямото постижение в живота и било не дъщеря и, а постигането на собствените и цели, това, че е успяла да се реализира. Което колкото и да стряска на пръв поглед е вярно - ние сме егоисти, без значение дали го съзнаваме или не, и без значение дали го приемаме или не.

Гадовете-тинейджъри могат да реагират по свински начин, защото често родители не могат да си позволят и едно дете, а искат да правят повече.
На мен лично този инстинкт ми е много чужд - никак не мра за мънички краченца и ръчички, за повръщано и пълни памперси.
Виждам, обаче, че има хора, които гледат на децата първо като на домашен любимец - нещо пухкаво за гушкане и мачкане, дето да ти рецитира глупави стихчета, и чак тогава като на човешко същество, личност със съответните нужди. Спомнете си например онази жена, която раждаше за 10 път, а у тях в коридора беше пълно с джапанки за по 2 лева.
Да знам, и любовта е важна, но когато си на 15 и всичките ти приятели се радват на новите си маркови обувки и дрехи, не можеш да седнеш да им обясняваш каква любов и разбирателство цари у вас. А и любовта, простете цинизма, не се слага на масата.
Така че, напълно влизам в положението на всеки тийнейджър, който би реагирал свински на идеята за бебе, при положение че докато неговите приятели хапват в МакДоналдс, той хапва баничка и си брои дали са му останали стотинки за кафе. Всъщност такава ситуация едва ли би възникнала, защото ако тийнейджърът не може да придружи връстниците си в МакДоналдс, след третата покана те най-вероятно ще спрат да го канят и просто ще го изолират, дори и да имат общи интереси.
С две думи - финансовата стабилност в семейството е много важна според мен за социализирането на тийнейджърите и е нормално те да реагират свински при угрозата тя да бъде разклатена само за идеята мама да си има нещо за гушкане през следващите 5-6 години.

... знам и други случаи, но този (ПЪРВИЯ СЛУЧАЙ)е още по-показателен - материалната обезпеченост на семейството е много добра. Децата няма как да се чувстват застрашени и едва ли ще престанат да се радват на маркови обувки и дрехи.

Ако и в момента на тези момчета не се позволява всичко, което поискат, то не е от липса на средства, а с възпитателна цел - да не се разглезят.

Иначе аз също гледах по телевизията "въпросната самотна майка", която крънкаше помощи и държеше децата си при нечовешки условия. Тя просто беше много удобна за едно популистко предаване и то беше предоставено на зрителя.

...
ОБАЧЕ... Ако обикновения човек започне много да се замисля, как да осигури децата си, които още не е сътворил, бъди сигурен че няма да получи тъй нужната му творческа ерекция.

Разбира се човек не може да е виновен, когато го е гнус от малки розови крачета, и му се повръща от насрани памперси. И не мисля, че трябва да се гледа осъдително, на някой който не иска да има деца.

Е, сещам се и за други причини.
Аз лично не обичам навалици. Рядко говоря с двамата си родители едновременно и избягвам да излизам с повече от един приятел или приятелка. Странност някаква. Всеки си ги има...
Едва ли са се страхували, че ще загубят вниманието на родителите си. Според мен хора, които искат да имат трето дете явно имат желание да се занимават с много деца.
Може и чист пубертетски егоизъм да си е - и най-читавият пубертет си е малко егоист.
А може и те да са се уплашили как ще се справят. С появата на малкото човече ще настъпят редица промени и в техния живот...
Хубаво е родителите да обсъждат важните неща в живота на семейството с децата си, но според мен окончателното решение си е тяхно. И не е трябвало да се натъжават. Ценностната система на 13 и 16-годишните няма как да е като на тези на 37.

А майката, за която споменах, не беше самотна. В комплект вървяха безработен баща и безработен дядо. Гледах ги в някаква новинарска емисия. Не мисля, че е същото популистко предаване, за което говориш.

Аз само казвам, че има разни варианти и разни техни интерпретации, детето реагира и спрямо това кой стои срещу него, макар и не винаги....Пък и аз като почнах да пуша и да пия, да не би да поисках благословията на мама и тате, пък финансовата такава не спря.....:)))))))Знаеш ли, сега се сещам, като се сгодих и като казах на мама тя остана разочарована някак, че не е била част от събитието, а само и се съобщава и в крайна сметка, учудващо и за самата нея, не реагира много добре. Попитах я дали щеше да се почувства по-добре, ако и се бях обадила да я питам дали да кажа "да" и това беше достатъчно , за да се опомни. Някакси си мисля, че дори и първоначалната реакция да е лоша, ако в едно семейство има комуникация между родители и деца...нещата няма да останат такива за дълго...поне аз така смятам.

- всяко от тези момчета си има отделна стая, майка им беше плътно до големия си син, когато трябваше да кандидатства в престижните гимназии- успя.

Споменах че на тази възраст, се демонстрира пренебрежение към майчиното внимание, но мисля, че то си остава важно до края на живота.

Действително майчиното внимание ще бъде пренасочено и преразпределено по съвсем различен начин. И точно това е промяната, която налага бебето.

Това може да се компенсира от друг вид отношение на бащата - един вид "ние мъжете". Още повече че и той ще трябва да се примири с второстепенна роля.

Иначе...Ако не е това, значи е някаква спонтанна реакция, която не е мотивирана от нищо, а е някакъв шаблон.

За моята реакция (СЛУЧАЙ 3) имам обяснение.

Интересна тема...Преживяла съм тази ситуация, но в различен план...Преди две години, когато синовете ми бяха на 13 и 9 години - забременях. Те знаеха, че искаме да имаме още едно дете и само се надяваха да е момиче...Е, роди се момче...Малко като в Малкълм сме в къщи, но се оправяме...В интерес на истината не мисля, че го преживяха драматично. Много пъти си бяхме говорили, че искаме още едно дете и те, като че ли, бяха свикнали вече с тази идея. Появата на най- малкият нито ги лиши от нещо, нито им създаде повече отговорности от обичайните за възрастта им. Когато им казахме, че съм бременна, те само се засмяха и си казаха "дано да е сестриче"...и това беше...сега пък много се радват, че си имат брат и мъжката енергия в къщата е значително увеличена...Мисля си, че ако на децата не им идва като "гръм от ясно небе" е по- лесно да приемат информацията. А относно това дали да ги питаме: те като се заженят, нас ли ще ни питат, или себе си? Поздрави.

Родителите ми решиха да имат второ дете, като в тяхното решение и аз взех участие и много настоявах... Така се роди сестра ми, която съм планирал, отглеждал, преповивал.
Убеден съм, че много от социално-психологическите проблеми и особености на българина са свързани с малкия брой деца в семействата.
Ще се радвам и да прочетеш постинга ми Третото дете на България /http://lyudmilstefanov.blog.bg/viewpost.php?id=195253/

прочетох ти поста,

нашите прадядовци са имали по много деца - двуцифрени числа...
не са правили семейно планиране. Правили са деца, после са се били във войните, после са продължили да правят деца....
Какво е накарало дядовците ни да имат по 2-3 деца? И да правят семейно планиране.

А какъв изобщо е мотивът на човек да има повече от едно дете ? И какво се крие зад този мотив ? Егоизъм или отговорност към демографския прираст, еснафско желание нашето семейство да е “нормално” според общоприетите представи или желание някой да ни гледа на стари години , или страх да не би не дай си боже нещо да се случи с първото дете, или умопомрачителна любов към партньора, или желание съвсем да го привържеш към себе си , да спасиш брака, желание да създадеш другарче на първото си дете, понеже като пораснат така ще им е по-лесно или желание да превъзпиташ първото, понеже като са сами децата били по-глезени... и още много др. причини? За първото дете е ясно - въпрос на природно и социално заложен инстинкт. Но второто ? Колко важен трябва да се чувства човек, че да иска да се възпроизведе два пъти, при положение че Земята е пренаселена ? Колко оптимистично трябва да е настроен към света, че да създава повече от една душа, която да се мъчи на грешната ни земя? Колко ограничен в представите трябва да е, за да си мисли, че живота може и да е лош по принцип, но няма как да е лош именно за неговите две или три деца ? Каква заплата трябва да взима майката и бащата, за да могат самите те , без помощта на бабите и дядовците, да отгледат две и повече деца ? В поста се задава въпроса дали да питаме децата, а би могъл да се зададе и въпроса - да питаме ли бабите и дядовците, дето толкова ги използваме до крайна старост после при отглеждане на потомството.
Как един тинейджър да си отговори на всички тези въпроси, при положение, че собствените му родители не могат да му дадат смислен отговор ? Отговора – искаме да имаме още едно дете, за да сме щастливи, не е отговор.

С малката ми дъщеря /на 4г./ ги гледахме и слушахме заедно в къщи и тя с глас се смя на това с животните, а едно от момиченцата е досущ като нея...
За твоя въпрос - децата в семействата на нашите баби и дядовци може би изведнъж намаляват, защото живота става по-сигурен, детската смъртност намалява и не е нужно да се "произвежда" работна ръка. Но в стремежа си пък за още повече сигурност хората спряха по едно време въобще да раждат... Не е парадокс: просто в различните епохи сигурността се интерпретира по различен начин.
Към анонимен 25: поне за мен желанието да имаш повече деца е свързано със стремежа да създаваш предпоставки за живот сред повече хора, с които те свързва безусловна любов.

Като те прочетох, първо ти се ядосах, а после ми стана мъчно за теб. Това, че ТИ не и открил смисъла на живота, съвсем не означава, че други не са го открили. За теб, наистина ще е по- добре да нямаш деца. Какви баби, какви мъки, какви мъчещи се души? И най- вече: това да сме щастливи - не е отговор?!? Ако това да си щастлив не е, то кое е? Питаш - колко важен трябва да се чувстваш, за да се пресъздадеш няколко пъти. Ще ти кажа: много важен, защото СИ много важен и никога не е късно да осъзнаеш това.

казаното от vesistefanova73!

...за да се възпроизвеждаме, не е само за първото дете. Това е много силен инстинкт и ние сме впрегнали много усилия за да го обуздаваме.
Не ксамо силата на разума си.

Цяла индустрия има изградена, функционираща перфектно, за да накара човека да не се плоди. От това се печелят милиарди! Създава се дори идеология, защото колкото по-малко деца ще има човек, толкова повече средства ще отделя за да консумира. Налага се като типаж егоцентризма, индивидуализма, който се противопоставя на общественото начало, под формата на хуманизъм, хуманни ценности.

Прави се глупаво и безсмислено изопъчаване и противопоставяне на хуманните ценности срещу социалните(те били комунистически)

Дори сме прекалили. Земята може и да е пренаселена, но в България земя бол. България е един малък рай, запустял но рай, и много хора се опитват да внушат че това е отвратително място, за живеене. Че не трябва да се раждат роби, защото в "тази робска страна", всеки роден става автоматично роб.

Сега България пустее, а може да бъде градина!


Че животът е мъчение, че е отвратителен... чувал съм и това. Понякога на човек му минават такиви мисли. Но всеки винаги има възможност да напусне този свят, без много шум... или пък със шум - въпрос на вкус. Само че много от тези самоубийци не се задоволяват с това - те искат да самоубият възможно повече хора, ако е възможно целия свят. Създават теории, секти, примамват със блаженство на оня свят или с красотата на Смъртта.


Това че животът по начало няма смисъл и че децата не могат да бъдат смисъл на живота, че възпроизвеждането не може да е смисъл на живота - мисля че по това две мнения няма. Излишно е да натоварваме децата с мисията да ни осмислят живота - децата не носят смисъл, но носят радост, могат да направят живота щастлив.

Щастливи сме когато се грижим за тях, гледаме ги как растат, как се развиват. Те ни носят и много болка, а както ти е известно щастие без болка е невъзможно - това са свързани неща. Фройд е класика в жанра.

Човекът е социално същество - нуждае се от контакти, от себеподобни от близки хора. Наистина българина иска да осигури децата си и мисли за това преди да ги създаде. Поради невъзможността това да стане, той е нещастен - чети статистиките, които казват че в дъното на нещастните са именно бедните българи, именно мъжете.

Защото сега българина е принуден да приема до себе си една еманципирана жена, която го обича, но която му декларира че някога евентуално, при добро стечения на обстоятелствата щу МУ роди 1-2 деца. (това "МУ" е нещо отвратително!!!) Това време може да не дойде. А за мъжа, най-големия знак за пълна безрезервна любов и отдаденост на любимата му е когато тя иска от него дете... Но той не смее и да загатне че това е така.

Обикновеният българин е възпитан така, че си мечтае някога да изрече онази класичека фраза "Плюскайте бе маскари!" пред 15-16 момчета и момичета, наредени около масата...

Или за онази идилична картинка: да сече дърва на двора, в който тичат и се боричкат деца. На прага се показва жена му,( бременна) която го вика да си почине с многозначителен жест...

Сега той може да получава много, едни съвременни отношения, страсти, пъшкане, викове, демонстрация на екстаз, и ..... вметване: "време е да поставим гумата!"

Българина наистина влага много в децата си, старае се да им предаде своите знания опит, да ги изучи, да ги възпита.
В годините на тотално сриване на ценностите, децата си останаха на върха в ценностната му система. (въпреки опитите да бъдат премахнати от там, заедно с опитите за налагането на псевдоеманципация) И гордостта му е голяма. Точно тази гордост, несъразмерно голяма, според мен, е поради липсата на много деца. Човек си мисли че чрез "качество ще навакса количеството".

Смешно е! Ние не обичаме децата си в зависимост от това дали са успели или не. Ами дори детето ми да е двойкаджия пак ще намеря с какво и пак ще се гордея с него!
Макар че това е глупаво... Изобщо гордостта е нещо доста глупаво.

Понякога си мисля че точно тази гордост е пагубна - гордеем се че децата ни са много успешни, че просперират в Европа в Америка. Така зорлен ги гоним от БГ. Дори виждам как тази гордост прераства в чиста фукня и високомерие, към онези чиито деца са тук. Защото по подразбиране те са посредствени.

Дори има теория че в България остават само посредствените, слабите.

Думи, думи...

Не отричам планирането и разума при създаването на деца. Но нека да не се прекалява. Българина има нужда да бъде по-естествен.

А няма по-естествено нещо от нагона за възпроизвеждане.

Няма нищо по-естествено мъжът да иска дете.

Няма нищо по-естествено мъжът да иска да има СИН.

Няма нищо по-естествено мъжът да иска да има и момче и момиче.

Няма нищо по естествено от това мъжът да иска много деца!

И това не се нуждае от обосновка или от оправдание. Това е нагон!

Човек не бива да се чувства виновен че е подвластен на този нагон!

В средата на миналия век се радвахме на невероятното европейско кино. За мен все още светът беше прекрасен и бях изумена от един епизод (вероятно е бил филм на Фелини, но не помня дори и заглавието): красива италианка се прибира към къщи, около нея се появяват фотографи и тя се усмихва мислейки, че те са впечатлени от нейната красота. Тревожен акорд и изведнъж се оказва, че те искат да я предпазят от нещо ужасно. Съпругът й разочарован от света и невярващ в доброто е сложил край на живота си, но преди това е отнел живота и на двете им деца, за да ги предпази от този лош свят. Освен ужаса, който преживях още тогава не приех тази гледна точка. Сега като чета за егоизъм, за възпроизвеждане, за марковите дрешки, които искат да осигурят на децата си и затова не раждат, защото "са бедни" и ми става много тъжно.
Децата имат нужда единствено от това да бъдат обичани и подкрепяни от своите родители. А тези презадоволени агресори, които гледаме по разни клипчета са такива, защото не са получили любов и запълват вътрешната си празнота с ярки и показни демонстрации на сила и значимост.
А на въпроса дали да се питат децата, мисля, че ако родителите са изградили качествена връзка с децата си и между тях цари доверие и разбирателство този въпрос ще отпадне. Защото те ще ценят собствената си свобода, но ще уважават и чуждата (всеки има право на избор). И защото общото им съжителство е извор на радост и удовлетворение, а не тежко бреме.
Никога не съм се питала дали да родя второ дете, бях убедена, че за децата е по-добре. Две момчета, като малки много се биеха. Но после дойде момент, в който си казах: ако съм направила нещо умно в този живот, то е, че родих две деца. Такава силна връзка имат помежду си и така им се радвам. Но това не може да се опише, то трябва да се усети, да се преживее.
В някои от горните мнения виждам мислене по калъп (това е модерно, така мислят мнозина). Затова си позволявам да кажа, че винаги съм знаела какво искам и как да го постигна, а мнението на околните е важно единствено за тях .самите

25 - ти : Но въпросите ми бяха насочени към това - как да обясним на тинейджъра защо повече деца в семейството ще ни направят по-щастливи и още - какъв смисъл влагаме в понятието " щастие ". Кое е онова, което не ни достига за да сме щастливи само с вече роденото дете ? Всеки има своя мотив за повече деца и той е различен от мотива на другия. Опитвам се да обърна внимание именно на това. Страхувам се, че нещо толкова ценно като човешкия живот може да се появи като резултат от слабостите в ценностната ни система. А децата сами по себе си са достатъчно ценни и не би трябвало да се появяват на този свят, като резултат от нашия егоизъм. По-добре да се появяват случайно. Да, смятам , че желанието за повече деца в известен смисъл е проява на егоизъм. Ако някой толкова обича децата, би могъл да си осинови, има толкова сирачета. Или би могъл да подпомага финансово бедни деца. Но всеки иска да си има свои. Именно това “свои” е обект на разсъжденията ми.
P.S. Не мисля, че има смисъл да преценява дали е по-добре да нямам децa. Вече имам едно, а за едно друго болно дете се грижа. Нека тези, които смятат, че децата не могат да страдат и че няма такива, които изпитват мъка, да игнорират написаното от мен.
Мисля,че в блога спорим добронамерено, спорят нашите идеи, нашият мироглед, за който отношението ни към децата е една точна мярка. Не е уместно да се измества предмета на спора към това дали трябва аз лично да имам деца и доколко не съм намерила смисъла на живота. Нали тук не си правим психоанализа

...на блогърите. Има и доста постове, като резултат от различни анализи - направени по различен начин, класификация по различни признаци.

Но който се притеснява от това може да не пише.

Въпроса ти е: - КАК да обясним, а не ДАЛИ изобщо трябва да обясняваме?

Самия факт че човек си задава този въпрос(КАК), означава че в обществото ни имането на много деца е нещо срамно, признак за ниска култура, на безотговорно отнощение, на цигания.

Защото ако става въпрос да обясня само на децата ми - като че ли е лесно.

На децата можеш да кажеш нещо, което в момента може и да не разберат, може и никога да не разберат. Но ще го запомнят и някога може да получат отговора, ако продължават да се питат.

Можем да им обясним без срам, че те са резултат на нашият егоизъм, стремежа към осъществяване. Че цялата красота, съзадена от човека е резултат на неговия егоизъм и стремеж към осъществяване.

И човек не бива да се срамува от своя егоизъм, от това че той влиза в конфликт с егото на останалите. Това не пречи на човека да е част от обществото.

Обяснението е просто - човек не прави деца от мазохизъм, а защото това му е приятно, доставя му удоволствие, прави го щастлив.
Като започнеш със самото сексуално общуване в период "на планиране" и по времена самата бременност.
Изживяването на бременноста и майчинството от жената й носи много емоции - лаши и хубави...

В края на краищата, защо човек продължава да прави секс, след като го е направил веднъж и е видял какво е.

В ТРЕТИЯ СЛУЧАЙ от поста става дума за осиновяване. Има разлика определено между свои деца и осиновени - сигурен съм, макар да не съм осиновявал. Но мога да ти кажа че осиновяването на деца е също резултат на егоизъм и стремеж към осъществяване, както желанието да имаш собствени деца.

Абсолютно! Дори не само раждането на много деца но и осиновяването може да се превърне в някакъв вид наркотик - ще ти дам за пример американската певица Жозефина Бейкър (Мама Бейкър), Черната перла, жена направила невероятно много в борбата си срещу расовата дискриминация в средата на миналия век. Осиновила е към 30 деца, от различни раси.
Имаше филм за нея - виждаше се как съпругът й се опитва да я спре, но това явно беше по-силно от нея - поредното дете вече беше у дома й!

В БГ има 250 000 семейства, бездетни. И Тяхното желание е не само да имат деца но и да осиновят. Готови са на всичко - кой ще им каже, че това е по волята на Бог, да се примирят?!

За осиновяването обаче едно семейство трябва да преодолее по-мощни прегради. Трябва да се пребори с много повече трудности и предразсъдъци.
...

Но на децата си можеш и да не отговаряш директно. Постъпките на родителите са някакъв пример за децата - положителен или отрицателен - нека те да преценят и да решат, те как да живеят - но те имат твоя/вашия пример.

Но ако трябва да обясняваме не само на тях, а на обществото като цяло, и то не за 15-тото а за 3-тото си дете, значи обществото не е у ред... Обществото се отнася много отрицателно към многодетните и бездетните. Изобщо към различните. Да му се чудим защо е такова, това общество - уж е изградено от такива като нас.

Според моите скромни наблюдения, не второто, а ПЪРВОТО ДЕТЕ е в резултат на общественото мнение. Резултат на необходимостта на младите, на които все още им се живее "да се отчетат", да направят едно дете, поради невъзможността да направят половин, за да затворят устата на околните. Иначе тръгват приказки, дали пък жената не е ялова или мъжът нефелен...

Често и второто дете се прави под натиска на общественото мнение - за да влезем в калъпа в модела.
Този натиск може да е до такава степен силен, че да ти се отще изобщо да имаш деца.

И ето децата израстват, отчуждават се по някакъв начин, вече не си толкова родител, колкото приятел....
Появава се носталгия по онова време, преди 15-16г. когато сте били много щастливи.
Понякога майчинството е някакъв вид бягство - да се откъснеш от помията, да се потопиш в един кристално чист свят в който си само ти и твоето бебче! Да започнеш всичко отначало! Сега вече си мъдра и всичко ще е различно!- или поне така си мислиш... Ще изживееш майчинството в цялата му красота! Ще бъдеш щастлива!

Е, как да изречеш пред гада-тийнейджър тази думи?! Ти се боиш да ги изречеш и пред баща му!

Родителите не трябва да искат разрешение от децата дали да имат бебе или не. Това се решава от двама души в семейството и се прави от тях. Другите деца не са длъжни да обичат новото бебе, само да не го нараняват.
Реакцията на децата за бременността на майка им зависи само от това как са били възпитани тези деца. Ако не са научени на дисциплина и уважение, ще реакират като гадове, защото ще са израстнали като гадове. Тези неща не се възпитават в детето когато стане тийнейджър, а веднага след като се научи да говори, т.е. поне 10 години по-рано. Изцяло въпрос на възпитание е как ще реагира порасналото дете на новината за бъдещо бебе.
Семейният съвет наистина казва какво ще се случи, в този случай без намерение за промяна на решението, но има голяма разлика начинът, по който се чувства тийнейджър на семеен съвет и на обикновен разговор тип "Ще си имаме бебе. Точка по въпроса, нямаш право на мнение". На семейния съвет детето се чувства изслушано, разбрано, уважено (това е много важно) и мнението му се зачита, а притесненията му се разсейват с логичните доводи дадени от родителите. Разликата е огромна и поражда огромна разлика в реакцията.
И отново, децата НЕ трябва да бъдат питани дали искат родителите им да имат още едно бебе. Това се решава от родителите, прави се и се съобщава на детето (с уважение и разбиране) като свършен факт.

...дори да реагират като гадове и гадини не преставаме да ги обичаме.

И не мисля че това е изцяло въпрос на възпитание.
На тази възраст, пък някои хора и в по-зряла възраст не винаги реагират по най-точния начин. Спонтанната реакция не е плод на разума, на възпитанието. Тя е плод на моментни импулси. После човек мисли и разбира осъзнава... че греши.

Но пък едва ли за големите деца ще остане незабелязан факта, че им играем театър - уж семеен съвет, допитване пък всичко е решено.
Така че театърът крие риск, може би по-голям. Да загубим доверие.
И варианта "точка по въпроса нямаш мнение", също е отблъскващ. Те са свикнали да имат мнение по всеки въпрос. Най-малкото би трябвало да имат възможност да си го изкажат...

Не им играете театър. Казвате и, че сте взели това решение и бихте искали да знаете какво мислят по въпроса, защото уважавате мнението им. ясно, че мнението им няма да промени решението, но вие ги уважавате въреки това. Но подхвърлянето на иронични забележки от децата към майката е плод на невъзпитанието им, не инстинктивна реакция.

Тук си много права!..
...те наистина заслужават адекватен отговор!

Има една чудесна книга - "Позитивно възпитание за тийнейджъри" на Джейн Нелсън. Препоръчвам ти я горещо когато става въпрос за проблеми с тийнове. Базата методи на "Позитивно възпитание" (цяла поредица книги) са много ефикасни и не съдържат нито скандали, нито критики, унижения, бой, и тн. като помагат на родителят да се справи с проблемното поведение резултатно и да подобри отношенията си с децата.