В началото на 1995г. се заформи една сделка, с парите от която можеше да започна правенето на първия си милион.  Сключих договор, взех парите предварително и тръгнах за Лондон да купя машината – на вид като обикновен компютър, но вътре – звяр(стойността на договора беше скромна – между 5 и 10 хилади лири, но за мен беше добро начало). Контактувах с три фирми и бях разговарял по телефона с Джей, Фил и Крис. Една фирма (Филиптур http://www.filiptour.com/ ) предлагаше екскурзии – не беше безбожно скъпо – осигуряват ти самолет, тризвезден хотел, и екскурзовод... И най-важното, главоболията по издаване на виза. Просто невероятно съчетание на полезното с приятното. А и собственичката ми направи добро впечатление. Докато седях в офиса й, тя разговаряше с двойка младоженци, които не знаеха какво искат и бяха страшно капризни и направо си се глезеха. Като излязоха (доволни от всякъде) попитах Филипова, как има нерви да се разправя по цял ден с такива... Тя каза – „Ами на нас това ни доставя удоволствие! Нали?!” и се обърна към двамата си служители.   Платих екскурзията и взех останалите пари – смятах в Англия за купя машини за всичките пари и като ги продам тук... кой като мен. Повечето пари оставих с куфара в хотела, другите в мен – ако ме набият и ми ги вземат, пак ще имам.   Всъщност, хотела не беше какъв да е – „Инвърнъс терас” – построен от някакъв крал на 20 метра от Хайд Парк, в близост до Кенсигтън палас. Кралят си имал любовница с артистични наклонности, направил й къща на 8 етажа, в която да приема гости, да играе и пее пред публика... Големи романтици са някои от кралете. Определено не всички са гадове.... Вътре, картини, мебели в бароков стил, в какъвто е и цялата сграда... или нещо такова... Беше удоволствие да седнеш долу във фоайето и да се правиш че чакаш някого.    Направих си план, така че да съчетавам екскурзионната програма и да мога да посетя моите бизнес партньори. Фил ме посрещна на една гара, до която отидох с електричката и от там ме закара по един тесен път през цъфналата ръж, до своя краварник. Беше преустроен на офис, складове и място за асемблиране на компютри. Видя ми се, че кара с някакво особено удоволствие... Похвалих му колата, щото ми изглеждаше купена с много мерак – оказа се че това било порше! Много съм неграмотен в това отношение!   Кристофър пък беше в Илфорд на север от Лондон... Разведе ме из градчето си, пихме по бира, после ми показа кръчмата, където се залюбил с жена си – една история, която си заслужава да се опише. Имаше невероятно чувство за хумор и по един елегантен начин ми даваше да разбера, къде точно трябва да се смея, щото поради лошият ми английски, не винаги зацепвах. Влязохме и в един магазин за вина – искаше да ми покаже, че е любител на вината и че в магазина до тях се продават родните ми български вина!!!  Запозна ме с продавачката-виетнамка. Веднага взех отношение и му казах, кое се цени в България – не сладникавите вина тип Манастирска изба, а ароматния сух Мускат... опитвах се да му кажа, за това колко е важно да избереш какво вино да пиеш според настроението и според случая – за мажорното настроение, което може да ти даде кабернето, и меланхолията която навява нежния вкус на мерлото...    „Еу!Ти флиртуваш с продавачката?!” констатира Крис, като направи характерната за англичаните усмихнато-учудена физиономия... „Не, казвам му... флиртувам с виното!” давайки му недвусмислено  да разбере, че мъж на неговата възраст би трябвало да може да направи разликата. После ме покани у тях, където ме запозна със съпругата си Сенди – за англичанка беше невероятно красива.   Джей дойде в хотела ми. Беше заедно с Франсоа, сейлс мениджъра й. Заведоха ме в някакъв ресторант и си плямпахме повече от час и половина, когато на Френки му зънна мобилния и му казаха, че са му вдигнали колата с паяк и трябвало да плати 150 лири. Но тяхното настроение не спадна. Бяхме се уговорили, че на другия ден ще отида във фирмата им в Чешъм да си взема машината. Поисках да им платя в момента –предварително. Отказаха. После съжалявах, че не съм бил по настоятелен.   Защото на другия ден ми откраднаха парите. Оплаках се в Падингтън полис офис, дойде някакво боби и започна да ми говори, че крадецът бил прескочил през съседния прозорец – фантазия в ре минор! Разстоянието между прозорците беше повече от метър и дори човек с моя ръст не би рискувал на осмия етаж и то посред бял ден да прескача. Но бобито беше убеден, че точно така се е случило, щото съм оставил балконската врата отворена. Категорично отхвърли съмненията  ми в персонала.   Вече бях пил студена вода.(там водата от чешмата не става за пиене, но в хладилника имаше) Помолих го да си направя снимки с него.... Щото по улиците бобитата отказват. Съгласи се – беше симпатичен човек с  хубава усмивка, снимаха ни – бях щастлив!   След обяда тръгнах към Чешъм. Едно китно английско градче на около 50-60км. Последна спирка на метрото - там излизаше на повърхността и можеше да се наслаждавам на зеленината и цветята на Англия. А и времето беше  разкошно!   До фирмата ме откара мургавия Рик, много му се издигнах в очите, като показах техническа компетентност – с него бяхме фенове на една и съща фирма. Компанията им ми направи много приятно впечатление. Всичко беше подредено, няма го онзи безпорядък, който цари в българските сервизи за електроника. Каквото поискаш веднага ти правят справка и го намират.   Моята машина ме чакаше, сглобена в точната конфигурация и тествана. Аз обаче имах проблеми с парите. Започнах да обяснявам на Джей, че са ме обрали и че мога да й платя по-малко от половината от уговорената сума. Другата част ще й пратя от България, ако не възразява. Показах й бележка от полицая с печат, някакъв... Тя се зачете, но не знам дали не продължи да си мисли, че я будалкам.   Джей всъщност беше Ядвига – полякиня, в Англия от 3г. Може би се е колебала, но не й пролича. Каза че няма проблеми... но искрите, които прехвърчаха, когато си говорехме в ресторанта вече ги нямаше. Каза на Рик да ме придружи до метрото. Прегърнахме се за довиждане.   И така бях без пари, но имах карта за пътуване в метрото. Имах и карта за вход на около двайсет музея. (беше на голяма далавера) Бях пропуснал посещението на Грийнуич  и шлюзите на Темза, но пък бях с групата на Тауър, във Уиндзор, Итън, Абатството... Сам ходих до музея на восъчните фигури на Мадам Тюсо, Бейкър стрийт беше на една крачка от него,  Бритиш музеум и Националната галерия, тауър Бридж, Музеят на ужасите, Пикадили скуеър... Трябваше да пропусна „Котките” на Ендрю Лойд Уебър, щото тридесет лири вече бяха за мен прекалено голяма сума. Кафе „Планета” и без това нямаше да посетя. Хапвах си скромно пица на парче в близката пицария, а трябваше да давам по нещо и на Големия Джон – един огромен, много слънчев негър, който там си проси... Има наистина страхотно излъчване и е облечен добре – не знам какво ми ставаше но просто отвътре ми идваше, като минавам покрай него да му давам някакви дребни... и да си казваме по няколко думи...   По някое време дори си мислех да си направя екскурзия из Лондон с велосипед. Наблизо имаше един симпатичен индиец с фамилия завършваща на Синг, който даваше колелета под наем. Отказах се, щото не бях им свикнал с движението и няколко пъти щеше да стане сакатлък, като се разхождах. ...   Проблем ми бяха подаръците... Трябваше да взема нещо на детето, пък и на жената – имахме първи семеен скандал, месец преди да тръгна и ми беше забранила да я доближавам, но още я обичах. Взех й някаква чаша с герба на Елизабет ІІ – не влагах някакво послание, просто това можеше да се купи за 3 лири. На детенце взех някаква раковина – винаги съм си мечтал за такава раковина – просто ти е хубаво да си я държиш в ръката! И някаква тениска от Пикадили.   Оставаше най-трудното, подарък на приятелката ми. Беше ме предупредила да не й купувам подаръци... Знаех че обича всичко английско и само да й разказвам за любимата й страна щеше да й е достатъчно. Но се чувствах неловко.   Даа... такива мисли ме бяха обхванали пред Бъкингамския дворец, докато чаках смяната на караула и се правех на Рангел Вълчанов. Пред мен беше един от гвардейците на своя едър кон, стоеше гордо и позволяваше да го разглеждат невъзмутимо. Конят обаче не беше чак толкова невъзмутим. Имаше някакъв проблем или не беше свикнал още с публиката. Пристъпваше от крак на крак. По някое време надигна опашка и започна да сипе едри добре изваяни фашкии.    След като завърши важната си дейност си позволих да го приближа... погалих го по главата под брадата... Какво красиво животно! – чакалест кон с бели копита... Заговорих го тихо на български ... От речта на Георги Димитров пред Лайпцигския процес, знаех, че дори крал да си, дори с целия свят да говориш по протокола на латински, на коня трябва да говориш на родния си език, колкото на пръв поглед да изглежда невъзпитано и вулгарно... Просто в разговора с кон има нещо съкровено, интимно... 
  Ръката ми се плъзна по шията на коня,  леко отидох зад него и взех едно от неговите прекрасни творения... Гвардеецът стана напрегнат. Усещах го... Дано това не се предаде и на коня...    Господи! Това беше най прекрасната фашкия на света, уверявам ви израсъл съм на село и съм патриот, но да ме прощават дядовите кобили, те никога не са произвеждали нещо толкова съвършено! Обвинявайте ме в чуждопоклонничество но... просто английското си е английско! Мейд ин Инглънд!  Поставих димящото съкровище на една салфетка и бавно се прибрах в тълпата, носейки го, като на поднос. На смаяните погледи отвърнах: „Сувенир!”  - последваха ръкопляскания, напрежението слезе от лицето на гвардееца...   Не съм бил по-щастлив по време на цялата екскурзия! Вече имах подарък за любимата си... Можех да се отдам изцяло и единствено на общуването си с този невероятен град! Лондон!   Пускам ви едно парче на Сър Елтън Джон! – той ми е любим.     ПП. Като се прибрах, веднага преведох парите на Джей. Отпочването на първия ми милион беше отложено за неопределено време.  

едно банално "БРАВО!" :)