Във всеки ученически клас си има по една „маймуна”.Някой, който пуска майтапи, тъпизми и прави някакво весело настроение, като опъва нервите на учителите, лази или се катери по тях, и други. Но те, милите, не винаги могат да го изгонят директно, или да му издърпат ушите... Понякога това може да данесе лош имидж, или пък да провали целия час... т.е. – полза никаква. А понякога, тази маймуна не е просто маймуна, а е едно пуберче с неизживяно детство, такова едно жизнено, остроумно  и невинно – как да му се скараш!   Като казвам по една маймуна, значи една! И да се опита някой да е втора маймуна, ще му бъде трудно. Не не е възможно! Той просто трябва да лиши „маймуната” от тази й функция или титла и да поеме нейното изпълнение. Това не може да стане доброволно в никакъв случай!... Но и не всеки се натиска да е на клона... Защото от всеки маймуна не става – не е достатъчно само да ти се иска, но трябва и да си го можеш и да не ти пука да го направиш... Бе направо, като по Хайтов!.   Лафът – „май много станахме маймуните на клона” си е абсолютно актуален, с малка корекция – на този клон просто не може да има повече от една маймуна и борбата е безпощадна. Това е борбата за смеха на класа... борба за това да си за посмешище, но и да имаш привилегията да се бъзикаш с всекиго и с всичко...   Общо взето не е чак толкова трудно да се качиш на клона, но е трудно после да се задържиш... Това иска не толкова жертви, но ... себеотдаване е по-точната дума. Да намериш на всекиго, точната характеристика и точната фраза... Да съумееш да уловиш мига и да направиш от него преживяване... Да извадиш най-бързата реакция, дори когато трябва да се надсмееш над себе си... Някой може да ви каже, че това не е изкуство – ако искате можете да му вярвате!   Аз бях маймуната на класа, вече не слагам кавички, защото когато става дума за мен няма нужда – то си беше част от мен ... Който е гледал маската на Марсел Марсо има представа за какво става дума.   Понякога губех мярка в шегите и тъпотиите – нещо толкова присъщо за една маймуна. И винаги излизах на преден план – трябваше непременно да се проявя с някой тъпизъм... Тук ще цитирам моят приятел и съученик, Дойчин... сега вече г-н Дойчев: „Ти винаги ще намериш начин да изпъкнеш, като свински мъде в тиня!” Една култова фраза, която винаги си повтарям, в труден момент – щото и на маймуната може да се случи да е в шибана ситуация!    Не съжалявам за нищо в общи линии, може би само за онзи път, когато математичката щеше да абортира от смях. Ми... млада и хубава жена ние й бяхме първите...  И много си я обичахме... Забременя... (не от нас, разбира се, но не и от светия дух).Уж си мърморех тихичко – все едно си говоркам на глас, но така че да чува... Решавкам си задачките и си шушкам... а тя внимателно ме слуша (да не пропусне нещо) и се смее... И изведнъж каза „ох!”... леко прибледняла и излезе... В първия момент не можах да се усетя кво съм направил, но когато дойде директорът и каза, че ще я замести докато си направим контролното, ми стана ясно...   То бива бива ама... мярка си трябва... всепак.   Но най-трудни часовете по български език. И то не, че не си знаех, не че не мога да вържа два лафа на кръст – Не! А поради факта, че бях поел кръста на това да съм маймуната. Учителката много добре разбираше това и ми спестяваше неудобството – всъщност внимателно подбираше, кога да ме изпитва. Защото аз се готвех старателно, но в мига в който се изправя, вече класната стая се превръща в театър, а учениците в публика... Само че няма режисьор и процесът е неуправляем. Ужас!   Например, трябваше да научим по едно стихотворение на Вапцаров и след като го изрецитираме, да кажем няколко думи – анализ. Аз си избрах стихотворението „История”, но когато казах първите два реда, Фая(така се казва преподавателката ми по български), ми каза: „Мартин, седнете! Вие се подигравате с поета!” Определено не съм имал намерение да се подигравам, просто такива са били „обществените очаквания”... Тогава разбрах, какво е маската на Марсел Марсо – нещо, от което няма отърване... Залепнало ти е на физиономията и край! Знаеш че това е маската, че това не си ти, но усещаш, че хората виждат именно тази маска, а не теб... дори да се разплачеш, те пак ще се смеят, защото си мислят, че всичко това е част от твоя театър...   Остава и сам да си повярваш че е така.   За малко май да си повярвам! Ако не беше Фая! Тя ме виждаше. Тя беше от малкото хора, които разговаряха с мен сякаш маската я нямаше... и никога не е съществувала. Прекрасно ме усещаше и дори се стараеше, когато е възможно да даде възможност на маймуната да се изяви... По скоро ми натриваше носа... Например даде ми да играя Тартюф... „Е хайде да те видим...” – не ми го каза направо, но по право ролята се падаше на мен – щях да крещя ако не ми я беше дала! Щото аз бях маймуната!   Добре. Но още, когато започнах да влизам в роля, усетих че не се получава. И не защото съм висок и слаб, а Тартюф е дебел... подробност...  За да играеш Тартюф, не е достатъчно просто да си смешен, дори не е необходимо... а трябва да станеш гнусен, гаден... хората да ти се отвращават...    Класът се смееше, както винаги, но за мен това си беше провал... Аз исках да ме мразят, да повръщат!   Фая беше сериозна. Каза ми да седна, усмихваше се с нейната топла усмивка... и ме побъркваше! Няма по-голямо наказание за една маймуна от великодушната усмивка!   Но това не беше всичко, което трябваше да понеса...   Идва последният учебен ден. Последният час по български... Просто си говорим... Всички бяхме се освободили от матура... дори и маймуната... Фая вади една книга, отваря на едно място отбелязано с листче и ми казва... „Мартин, прочетете това!” ...   Вземам книгата и хвърлям диагонален поглед. Стихотворение!... Ужас! За любов! Как си представята маймуната да рецитира стихове за любов?!   Ето го:   За мъничко любов

За мъничко любов избродил бих света,
бих крачил бос, без шапка в утрин синя,
бих крачил в сняг, скрил в мене пролетта,
бих крачил в буря с пеещ дрозд в гръдта.
Бих крачил сякаш по роса в пустиня.
За мъничко любов избродил бих света,
като слепец, протегнал длан за милостиня.

Ярослав Връхлицки   Фая не беше силов преподавател. Тя винаги ни говореше в учтива форма, говореше много тихо, правилно, спирайки на запетайките и изговаряйки всички пълни членове. Гласът й винаги звучеше, като молба на която не можеш да не се подчиниш.   И така ... поех въздух и прочетох заглавието. Устните ми трепереха. Настана тишина... Никога не съм имал такава тишина... Тя е, като да кажеш на любимото момиче „Обичам те!” и да чакаш отговор... Безкрайност!   Забодох поглед в книгата и тихичко зачетох стихотворението... Беше написано точно за мен... Не помня, как съм изрекъл всички тези думи... как предадох отворената книга на Фая и седнах... Помня, че тишината продължаваше с още по голяма сила... И дори аз маймуната не можеш да я прекъсна...   Направи го Фая! Не помна как, с какви думи... Но часът продължи спокойно в разговори и четене на стихове, които тя беше приготвила. Аз бях сериозен, а маймуната вътрешно плачеше... Няма нищо по тъжно от една разплакана маймуна!...   Мина време, година две... Макар поезията да ми беше далечна на светлинни години, започнах да търся и да чета стихове... Тайно!... Защото е смешка една маймуна да ти чете стихове, още повече и да ти се изказва...  Понякога се кефех, друг път не можех да ги разбера... бях(и съм) човек на точните науки. Сам се учудвах на себе си и не можех да разбера, какво ми е...   Докато един ден не го открих... Стихотворението!... Онова, което Фая ми беше дала да чета в последния час по български, и което явно съм търсил...   Прочетох го няколко пъти – не можех да повярвам на очите си. И пак и пак... Прииска ми се, да си направя лексикон и да го сложа в лексикон - като ученичка!... Смях!!! ... Как не ме беше срам да мисля такива момичешки мисли не знам...   И не се усетих как пак изгубих дирите на това стихотворение... Като че ли беше живо и когато си поиска се появява, после изчезна...  Стреснах се, че може да е завинаги... Прерових всички книги, които си мислех че има вероятност да съм го прочел, но не го намерих...   Отказах се. Човек си има грижи, проблеми... Дори  понякога и маймуната може да го напусне... и да си остане съвсем сам...  Казах си, че това е отмъщението на Фая, за дето бях толкова лош в часовете й... Бях сигурен че и петицата ми е писала по милост!   Но, който си е с късмет!... върви му. Срещнах Фая!... Годините си бяха казали своето, но очите й си бяха същите – много красиви кафяви очи и топла усмивка... Сладки приказки, спомени... Като се сбогуваме ми казва да й пиша. Не обърнах внимание на това, но изгубеното стихотворение отново започна да не ми дава мира...   ...И й писах. Не съм й писал за това, че съм изчел камара стихове и други щуротии... Обикновените неща. И въобще, беше ми неудобно да я питам за онова стихотворение... Ще си каже – „И таз добра! Това ли ти беше зорът, Мартин?!” ... Трябваше да стане по някакъв заобиколен начин, ама мнооого заобикален... А пък мен хич ме няма по заобикалките. Хубавото на писмата, е че никой не те гледа в очите – и можеш да избереш такива думи, че да направиш нужната заобикалка.   Както и да е, след година и нещо, учителката ми си счупи крака и трябваше да бъде на легло. Настоя да й пиша по-често, да й минавало времето, и понеже ме хвалеше, го правех с удоволствие... понякога разхговаряхме по телефона... един два пъти, ходих до нейния град да я видя... Кефех се на нейния дух и на спокойствието й... Как въпреки старостта и всичко, което й се беше стоварило на главата, не спираше да говори и да говори... „Аз с това съм си изкарвала хляба, Мартин! От мен трудно може да се вземе думата!”   Веднъж дори ме избъзика – пита ме: „Мартин, на теб колко съм ти писала?!” „Как колко – петица!”, казвам... „ Не е възможно! Такива хубави писма пишеш!” „Възможно е, (чудя се нарочно ли се прави, че не помни), на писмен имах само четворки!” ... „Такааа лии?!” – сякаш падаше от луната... „Ама сега ти пиша отличен!” то и тогава не ми дремеше за бележката, но ме гъдилна, че Фая ще ми пише отличен... на мен... маймуната! Не зная защо още се смятах за маймуна, след като хората ме имаха за толкова сериозен... маймуната си беше направо утрепана...   А Фая беше един убиец на маймуни! ... Не не беше... Маймуната си ми беше жива и здрава! И никой не можеше да я утрепе! Обещах на Фая, че ще й донеса бележника си, да ми нанесе оценката! Тя се стъписа „Мартин, сериозно ли говориш!” ... а не, гъбаркам се... „Що да не е сериозно?! Някога да съм се майтапил с теб?!” (всъщност бях се майтапил, и тя щеше да ми го напомни, защото на времето го направи политически проблем)... „Е така де, само, когато ти направих забележка за свалянето на шапката!” (В онези години, носехме шапки, и трябваше, когато поздравяваме учителя да си свалим шапката... Начинът по който правех този реверанс, тогава засегна Фая и това беше разисквано в часа на класния... Другите учители, или не забелязваха иронията, или се правеха, че не забелязват)...   Сега беше момента да направя въпрос за стихотворението... Да... Започнах да разказвам спомени от училище... Майтапчийски и тъжни... Опитвах се да разбера, дали помни последния час от урока по български... Суетност... Мислех си че съм я впечатлил...   С какво толкова може да те впечатли един ученик, един от стотиците, които са ти минали през главата и то не от най-добрите, нито пък от най-слабите... накрая съвсем естествено й разказах, как за малко не се разплаках, когато ми даде да чета „някакво” стихотворение... Дори наблегнах на това, някакво... да не вземе сега да си помисли, че има някакво жизнено значение за мен... „И то в последния час по български, в последния ден от учебната година...”   Тя нищо не каза. Изправи се с патерицата... Отиде до кухнята, сипа си вода... Попита ме дали искам да ми направи сок от вишни... Не щях, макар че после съжалих, щото устата ми беше пресъхнала... после бавно отиде в другата стая, като говореше нещо на котарака си... Бях кръстосал крака на канапето и гледах телевизия... Не я усетих как седна до мен и разтвори една книга... Естествено със „онова” стихотворение... ...   На тва място трябва да се спре повествованието и да се каже поуката – „художественото послание” един вид...   ... ако има кой да го направи... 

пп .Закачил съм една много любима мелодия - "Sweet home Alabama", а клипчито е наистина сладурско...

..обаче ще те помъча още, само понякога те вземам на мушка...

... разхождам червената точица по любимите ми места.