Баба не пропускаше случай да ми припомни, че той  не ми е истински дядо и че ако истинският ми дядо беше жив, нещата щяха да са съвсем други. Като че ли изпълняваше някакъв обет за вярност, към покойния си съпруг. Например идва Коледа, Нова Година, сурвакане, дядо и баба ми дават по паричка... После баба ми дава още една, скришом от него и ми казва, че ако истинският ми дядо беше жив и т.н...   Смешно, но – това е положението! Тя живееше в къщата му, която беше една класа по-добра от къщата на първия й мъж – имаше два входа, пет одаи (стаи), разкошен сайвант, голяма маза, сая, дам, хамбари, чит, двор около 5дка, разположен между две улици и то в центъра на съседното по-голямо село. В средата на градината имаше два огромни ореха, доста непрактично засадени, но - земя бол! Тази къща беше превърната в място, където се събирахме всички братовчеди, потомците на баба ми, докато братовчетката ни, внучката на дядо, идваше много рядко и се чувстваше, като чужда – не си спомням да е преспивала в къщата на дядо си, а да прекара част от ваканцията там, изобщо не можеше да става и дума. Докато ние от Кекеменовия род имахме „Постоянно присъствие” там. Понякога обаче се събирахме по 4-5 хлапета и ставаше побърквация. Но, дядо никога не надигна глас на протест. Нито пък с нещо е дал да се разбере, че ни приема не като негови собствени внуци. Докато в такива ситуации-побърквации баба заплашваше, че ще изреве кански. Така и не изрева... (беше ми любопитно, и сега дори не мога да си представя, какво е да изревеш кански)   Дядо ми обаче псуваше с хъс. С удоволствие го слушах, защото това си е един малък спектакъл, едно богатство, което той успя да ми предаде... Защото псуването, не е просто нареждане на обидни думи с цел да се унизи някого – дори унижението не е целта. Псуването е едно емоционално излияние, едно освобождаване на отрицателна енергия и вътрешно пречистване, което не подлежи на просто механично усвояване. Да, също като молитвата е! То изисква определен тип емоционалност, душевност и знам ли още какво... Трябва да си го имаш eй тук...   Нас не ни е псувал. Но баба беше способна да го накара да даде всичко от себе си и да достигне до висшия пилотаж в това изкуство... Разбира се псуваше само в трето лице единствено число... На нас правеше забележки понякога, но баба веднага го сритваше по кокалчетата. Стигаше до там, че се караше на дядо, когато ми е правил забележка, за гдето нощем пишкам от чардака върху розите! (сигурен съм, че един истински дядо, направо би ме напердашил)   Не знам дали дядо ми нарочно е търсил утеха в чашката, или това е по традиция, но след като си счупи крака не можеше да носи на пиене – краката не го държаха. Ама пък иначе беше много щур! В добрия смисъл на тази дума. И това най-много ми допадаше. Детето в него беше живо! Учеше ме не само на различни полезни умения – как да си впрегнеш конете, как да си направиш камшик... Как да си направиш стрели за заговезни... Но с удоволствие показваше разни едновремешни игри – пеещото копче, или тъкачката... Научи ме как да печеля винаги, при игра на дама. Или как мога да изпия дамаджана вино на един път. Умееше да разказва приказки и „масали”. (Масалът е нещо като анекдот, но от преди сто години, налагаше се дядо да обяснява, кое му е смешното – така лека- полека започнах да разбирам за какво става дума. И да се смея. Само когато ми разказваше един виц за Георги Димитров (Вожда и Учителя), не ми даде обяснение – само го повтори неколкократно, като се смееше. Вдянах, но едва след 1989г...) Приказките му не бяха като в книгите, бяха някакъв необичаен микс от етно и библейски разкази, като например в тях Педя Човек-Лакът брада е много отрицателен, демоничен, екшън персонаж. Любимата ми приказка беше за Мечо – едно момче, отгледано от дядо си, което прави подвизи, но с досада... от немай къде! - все едно си разчиства пътя... Разбира се псувайки цветисто!   Изобщо, дядо ни „уйдисваше” на акъла. Баба често го критикуваше за това, но хем й беше кеф, хем изпитваше някаква ревност. Когато беше пазач на лозето и овощната градина на ТКЗС-то, му носех храна и оставах при него с часове – изнасяше цели лекции за различните сортове грозде,(например легендата за един добруджански сорт „умия-уно”, или преведено „едно от хиляда” - червено грозде). Караше ме да му нося вода от строго определен извор(кайнак), защото там била най-сладка, и държеше винаги да купувам и да му донасям от Кутровия хляб (всеки майстор си правеше отбелязка върху самуните и не можеше да се сбърка - най-добрия беше хляба на Кутрата... според дядо. Аз не съм намирал някаква разлика). Казваше, че ядял много чесън, щото змиите и смоците бягали от миризмата... Много съм се надявал да зърна някое влечуго, но явно не смееха да припарят... те са много чувствителни животинки.    Когато ходехме да косим трева дядо ми казваше, коя трева на кое животно е любима... айръкът е обичан от всички, кощравата е добра за овцете и магарето, а прасето е щуро по щира и хардала... На агнетата трябва да се внимава какво се дава – от люцерна се подуват, а салкъмовите листа са направо деликатес за тях)... Освен това ми казваше, коя местност как се казва – има много екзотични имена Джунята, Ковалията... Да не говорим за екзотиката в старите турски имена на селата – Базаурт, Пъндъкли, Диниклер, Кочмар, КараМурат, Киринджий... селото на дядо ми се е казвало Карасулар – Черни Води, заради големите чешми и калните дерета. (мен ми върви на черно още от раждането ми край Черно море, а и сега съм под Черни връх)   Разбира се най-интересните истории се разказваха на казана, когато се вари ракията. Мъжете си говорят за материала, кой какво е събрал, за ракията – коя година са направили най-добра ракия... но когато има за слушатели деца, почват големите небивалици. Дядо винаги ме предупруждаваше да не вярвам, когато някой ме „впряга”, но аз продължавах да си слушам...   Лирично отстъпление1: Всъщност, най-големите небивалици ги разказваше дядо – например онази, за Пръдлив Иван. В някакво село, дядо казваше точно името му, имало такъв човек, който музицирал със задник. Хората дори не можели да се сдържат и тропвали хорце. Хем не вярвах, хем съм се опитвал да си го представя образно... Щом се сещах за тази история, си мислх за дядо ми, че „еша си няма в лъжите”. Но преди 4-5г. четох някакво съобщение в любопитните рубрики, за подобен случай в Германия. Човекът си вадел честно хляба, като извършвал увеселителна дейност по лунапаркове и панаири. И може би нямаше да се говори за това, но се оказало че не плащал данъци. Без майтап, знам че е невероятно  - германец да не си плаща данъка(а не да свири със задник), но този „артист”(и сега се колебая дали да махна кавичките – какво, като използва отработени газове)...  Та този артист не можал да намери параграф, или член по който да плати данък за задника си. Законодателят не бил предвидил такъв вид атракция... Така попаднал в медиите със скандал... Но както и да е – отклоних се доста. Исках да кажа, че това съобщение ме накара да преосмисля и други „невероятни истории”, които дядо ми беше разказвал.... Край на ЛО1.   Характерно за дядо ми беше езиковата култура... Не става въпрос за това, че псуваше на три езика... Обикновено историите му завършваха с някаква турска поговорка, която той превеждаше. Или пък разказваше истории с румънци, като предаваше разговора първо на румънски.   В къщата на дядо можех да си отглеждам гълъби. Дори зайци. (купувах ги с пари от билки) Направих им специално място, но те си прокопаваха дупки и вършееха из цялата градина. А за една Коледа ми подари агне, щото се роди, точно когато аз бях пристигнал и си ми беше късмет - по ноктите имах бели петънца – „агънца”.   Но нещо му липсваше на дядо – това се усещаше. Въпреки веселия си характер и майтапите в него имаше понякога някаква меланхолия. Не знам дали многото братовчеди по линия на жена му, компенсирахме липсата на мъжка рожба и мъжка „унука”. Мисля си, че ни смяташе за свои внуци. Мен дори ме е водил в най-вътрешната соба (стая) и ми е показвал най-съкровеното... - едни нотариални актове - пожълтели, навити на руло... Разгръщаше ги  и четеше: „Костадин Илиев Желев...” – кристално сините му очи светваха от удоволствие и гордост, че притежава толкова земя... На практика той беше наследил почти всичко от баща си, защото имаше една сестра и глухоням брат – дядо Георги, Немия. ...Но така или иначе всички бяха лишени от земята си от добитака... имаха само по няколко овце, прасе и магаре... Дори кучетата бяха изтрепани.(и това го помня)   Помня двете кучета на дядо – чичо ми ги гледаше. Явно не му е било леко всеки ден да минава покрай къщичката им и тя да е празна - тя беше от камък, в основата на един голям хамбар и не можеше да се махне нито да се преустрои в нещо друго.  „На дядо му липсва и магарето” – така поне си мислех тогава с детския си акъл. (един от абсурдите на соца, за който съм споменавал) Преди години беше се повел по ума на някакви хлапетии, правил състезание с тях, понеже го бъзикнали, че магарето му не струва... Но паднал и си счупил крака. И така по болници... Магарето дал на Мареза – зет му, един природнонадарен търговец. За няколко години Мареза „го” е трампил десетки пъти, при което винаги припечелваше и някакви пари... Питал съм дядо, не може ли да си върнем магарето, защото явно много му липсваше, но той не искаше да говори за това. Предпочиташе да ползва „магарето на Мареза” – всъщност неговото собствено. По моята логика.   Веднъж у Мареза, попадна магарица с малко магаренце. Предложих на дядо ми, да го поиска, защото му е нужно. Пък и Мареза му го дължи! Не се наложи да повтарям. Мареза ни прие с характерната си усмивка и изпълни молбата на дядо.(няма да забравя, големия аралък между двата предни зъба, който му придаваше неотразим чар) На момента направи един юлар(юзда) от въже и ми даде да отведа магарето. Питахме го, как се казва? – „Пуца!”, беше отговорът му. Не бях чувал такова име и го накарах да повтори.   Това беше един от най-щастливите дни в живота ми! Маже би, защото усещах че след многото ядове, които създавах на дядо, най-после направих нещо, което го зарадва.   ПП. След две години, дядо щеше да има най-бързото магаре в селото, благодарение на грижите на цялото ни братовчедско войнство. Но Пуца, не беше просто бързо магаре - тя беше красавица! Една истинска магарешка принцеса! Мъстъка, един много луд циганин, предлагаше доста пари на дядо за нея, но получи категоричен отказ.   ППП. Меланхолията на дядо си остана.  

все едно, че четях повестите на Иван Вазов, Любен Каравелов или на Елин Пелин.
Много мило, с романтично-елегични поетизми и архаизми, които спомагат за доизграждането на националната колоритност в разказа ти за твоите мили Баба и Дядо. Езикът ти, изпъстрен с диалектни думи, турцизми и ритъмът и подредбата, връщат с десетилетия...
Разказът ти ме плени с това, как си отплатил за грижите с най-бързото магаренце Пуца, което си подарил с много любов на дядо си.
Благодаря ти, Митко!

видях ваканциите, които прекарвах на село. Стахотно си го описл. Явно всички дядовци псуват яко и моя не си поплюваше, най-много псуваше ТКЗС-то. До смърта си не престана да го псува. Много от изразите и думите аз и до сега си ги използвам, когато трябва.

Разчувства ме.
Поздрави!

Благодаря Ви за сладкодумния разказ.

...и за търпението да изчетете това дълго нещо.

кроталка - Дядо не псуваше ТКЗС-то. Щото баща ми беше председател.

"Веднъж минавах с талигата, покрай мисиря и обелих два-три мамула. Сложих ги под сеното. И таман излизам на баира, насреща приздатела, баща ти. Спира ма и бърка под сеното. Извади ги и ги хвърли в нивата - "Туй нещо да ни съ повтаря. Щото утре ше ми кажат - щом баща ти краде що и аз да не си взема..." Това го разправяше дядо - видимо засрамен от постъпката си.

се говореше на я. Да преведа първото изречение за тези, които не го разбират. Минавахме с каруцата покрай царевицата и откъснах два три кочана....
Моя дядо се гордрееше, че няма нито един трудовден в ТКЗС-то, голям чешит беше.

... в турцизмите и деалектните думи. Иначе въпросното изречение би звучало още по-неразбираемо.

Баба(майката на баща ми) се гордееше, че няма нито един трудоден на полето. Не само на ТКЗС-то, а изобщо. Бяхме заедно, когато отработи първия си трудоден.
Беше драматично.

Чудесен разказ! Натъжихте ме, аз пораснах без мои баба и дядо. Баша ми беше останал сирак от войната, а баба ми не беше доживяла раждането на внуците. Имах дядо по майчина линия, но той обичаше братовчедите ми - децата на малкия ми вуйчо. Никога не създаде някаква близост ...Сега се замислих, но нямам обяснение. Поздрави!