Господин Стойков, учителат ми по руски, тогава беше млад, нахален хубавец, като телевизионен водещ, с буйна коса обърната назад. Често разказваше разни истории за реални хора, но винаги имаше някаква поука. Някои от учениците слушаха историите му просто защото са весели или заради цветистия език, или защото се радваха че часът си минаваше... Момичетата пък си го слушаха независимо, какво им говори – двуметров красавец... много нагъл поглед, невероятна дикция, красиви очи... Умееше да диктува настроението – ту широка усмивка, ту сериозен, понякога предизвикателен.   Понякога изпитването на ученички се превръщаше във флирт! Обаче с много елегантност и стил! – „Я люблю тебя.... Булатный мой кинжал!...”   Когато го слушах обаче с нетърпение очаквах да чуя поуката... Защото много често тези истории той ги разказваше заради някоя моя магария. Например веднъж се опитваше да ме предупреди човекът, че тези маймунджилъци, които правя някога може да ми излязат през носа. Преди да изрече “носа”, Стойков направи многозначителна пауза... Но не знам откъде извадих една реакция и казах “Пръц!” едновременно с неговото “носа”... та се получи добре, като моментна интерпретация... пък и в целия контекст...   Когато смехът стихна, Стойков реши да разкаже случката за попа. Притаихме дъх!   Всъщност поп Матей Димов бил вече пет години в селото и хората го обикнали. Майките не се бояли да изпращат дъщерите си при толкоз млад поп да ги изповядва. А и гласът му бил красив! Мислите си – какво им разбират главите на селските баби! Да, ама не! Разбират! Както и да е... намерил си попадия от съседното село, купил си къща, дето се вика задомил се, родило му се детенце, второ... Но Господ си няма работа – праща изпитания на хората! Млада била още попадията и не знаела някои мурафети... та като сготвила бобец, поне било пости, не сменила водата и попът трябвало да иде с подут корем на литургия. Нямало тогава тези модерни медикаменти, дето сега ги рекламират, нямало активия... Нищо! Боб с ошаф – познатата формула! Проявил воля попът, но трябвало да отслужи... по закон божи. Всъщност не знам дали пръцкането е конституирано, като нещо греховно, но така или иначе никак не било красиво. А как да се напъне да пее с пълно гърло!? Па някое време поп Матей почувствал непреодолимостта на съдбата... (тогава още не го знаели онова “Та-та-та-тааа!”) ...Рискувал! ... И това се оказало фатално за неговата кариера! За по нататъшната му съдба! Младите жени си разменили дяволити погледи... дъртите се кръстели с “Боже прости ма!” Но... стореното било сторено... На другият ден нищо не било същото... Хората пак го поздравявали с почит, но не спирали да си поговорят с него... Мъжете не го канели да опита от тяхната ракия, да си поглади брадата и да изкаже някакво становище... Но най го боляло от поведението на децата. Техният шепот “пръц-пръц”, който постоянно чувал зад гърба си бил непоносим за него. Не можел нищо да направи... Понакога казвал на някой малък нахалник “Гаврош!”, но на село хората били прости – не го ли наречеш “говедо” или нещо подобно, не се обижда!   Прекарвал по цял ден попът в пост и молитви и се чудел какво да направи... Просто било непоносимо за него да живее за “едното красно име”.  И решил! Продал всичко, къща, имот, стока... “Попадиьо! Местим се! Говорил съм с владиката... Отиваме далеч от тук!” Тя почнала да се тръшка, “Ама Матьо, що тъй бее!” Но какво да й обяснява... Човек си има достойнство! На него ще викат Пръдливия ... хайде да речем, ще търпи... Ми после и децата му ще трябва да търпят!... Защото тези прякори се предават по наследство! И един прякор си седи на гърба ти, като тежко наследство, докато не ти лепнат някой още по- тежък за понасяне... На мен например дядо ми имаше прякор Попаз... тоест – поп. Нищо обидно. Питам го – добре, защо толкова се ядосваш, като ти каже някой на прякор... “Как защо?! Ами защото е прякор!” Колко е естествено всичко! Но поп Матей и това би търпял – децата му да бъдат от “Пръдливите”... Но това не било всичко! Просто той виждал, че този “красив” прякор пречи на словото божие да достига до хорските сърца! Това вече обезсмисляло напълно неговия по-нататъшен престой в селото...   Преди това решил да направи добро... построил нова голяма чешма с три курни – за хаир! Дано го запомнят с хубаво! Дал си почти всичките пари, викнал най-добрите майстори, докарали вода чак от Добърденовия кайнак -най-сладката вода била там.  Попът и семейството му не останали, когато сложили курните и водата шурнала, когато поставили плочата с паметния надпис... Вече бил на два дена път с талигите през равнината... Повече ни го чули, ни го видели в селото... Сладка им била водата от поповата чешма... Особено на мъжете...   “Да са минали към 20-тина години... Случаен пътник минава със стара бричка и спира да пие вода... Изчаква по-старите хора, да си напълнят кофите и менците... Младите му правят път... Пие и благославя, тоз дето е направил чешмата... “Ей, бравос, добър човек трябва да е бил! Кой направи тази чешма, чедо?!” попита попът, едно момиче, което няма как да го помни... “Така е дядо, един добър поп я е построил тази чешма... Поп Матей, Пръдливия!” Разказа на Стойков свърши... всъщност не можеше и да продължи, защото класът се кикотеше...  а трябваше и „да се изпитваме”...   Но понякога краят на разказа не е края на притчата... И ме човъркаше... На една бригада, го попитах отново за притчата... и той я разказа до край... Не че е нещо особено. Ето:   “Усмивката помръкна на лицето на попа... Тогава го познах!” каза Стойков... “Той ме приближи, разбра че го познах и че се срамувам, задето му шепнех зад гърба, като дете... Беше ми простил! Беше ми простил и за думите, които му каза дъщеря ми... Всъщност това дете, беше моето дете!... Беше простил на всички ни!... Изпъшка болезнено... попита ме, как е баща ми, майка ми... но го виждах че бърза, да се настани в бричката и да тръгне... Беше съкрушен! Исках да му кажа, че всъщност го обичаме много! Но не знаех да не му прозвучи фалшиво... беше много чувствителен човек!... След това бях скапан, като труп! Няма да повярваш, Мартине!” Що да не повярвам, Стойков всъщност само изглеждаше нахален. Беше много чувствителен и добър човек...   Поуката на Стойков, като че ли беше ясна... “дребните резили оставят за цял живот петно! Така че внимавайте, какво правите! И да знаете, че винаги ви гледат! Вашите постъпки и дела са на показ!“   Минаха години. Тази история не я забравих. Тя си беше всъщност най-обикновена притча! Много ме е карала да мисля тази притча! Изпитвах уважение и симпатия към този поп... Какъв човек! Колко прекрасно е постъпил!... Кой може да си го позволи това сега!   Опитвах се да живея, така че да не ме е срам... Гледах безсрамията, които се случваха се питах, възможно ли е в притчите да няма и капка истина?! Може ли, те да лъжат! Да заблуждават- умишлено или не?! Гледаш хора, политици, които не са пръцнали, те направо са ... затънали в политическата си помия, вместо да имат някакъв срам и да поискат прошка, или просто да се скрият, те отварят още по-голяма хипопотамска уста!... Ами онези от държавната сигурност с досиетата, които са топили в катрана колеги и приятели... как имат лице имат очи и кураж да ти говорят, да ти дават тон в живота...   Преди две седмици пак разказах притчата на едно момче, мой племенник... беше в София за метъл концерт и докато го возех в колата му разказвах разни неща... да минава времето. Стигам накрая до поуката ... “И така Данчо... да знаеш, моето момче, че дребните резили оставят петно за цял живот!” – заключавам мъдро, като го изчаквам да осъзнае тази поука, преди да започна да му разказвам края...
  “Така е кълеко, казва ми момчето, лошото е че едрите резили не оставят никакви петна!”