“Чувах всичко, което се говореше около мен, за мен, цялото суетене. Но не можех да кажа нищо, не можех да мръдна. Не усещах болка, не усещах студ... А безсилие. Исках да направя нещо, каквото и да е, а не можех.”

 

Думите са на Рина. Това беше началото на края на тази жена. Жената на баща ми.

Бърза помощ. Идва в съзнание. В болницата се оказа,че има разсейки. Навсякъде, и в мозъка... което беше причината да изпадне в това нещо като кома – поне за околните.

 

На входа на болницата ме посрещна Силва, дъщеря й и ми каза какво е положението. Въпросът беше, дали да казваме на родителите си и как. Поех ангажимент да кажа на баща ми. Останалото не беше моя работа.

 

Горе той ме посрещна доволен от това, което са го излъгали лекарите – “лек инсулт, но трябва много да се внимава да не се повтори...” и други такива...

 

Видяхме се и с Рина, имаше сили да се усмихва. Стараех се отношениата ни да са цивилизовани, макар и хладни – 16 години беше съпруга на баща ми, грижеха се един за друг... не го мислех.

 

Закарах баща ми в дома му и първата ми работа беше, да му кажа за разговора ми със Силва. Разбира се на другия ден той отишъл при доктора за информация  “от извора”.

Тя трябваше да изкара още три месеца – максимума, който й беше определил лекуващия. Дори мисля че показа характер и надхвърли предписаното време.

След месец я закарахме при дъщеря й, която е лекар, в нейния роден град. Баща ми се беше панирал.

Панирал,  е дори меко казано. Проведе разговор с мен, да го уверя в готовността си да му съдействам, при грижите за жена му. Опитах се да го уверя, че може да разчита – финансово и физически, ако е необходимо. Давах му колкото ми поиска, за покриване на разходите по лечението. Но това се оказа недостатъчно – явно продължаваше да изпитва чувство за несигурност... Или казано направо – животински страх. Поиска да се срещне и с жена ми, за да получи уверение и от нея. (тя беше бременна вече в седмия месец)

 

И така първият етичен момент в тази история беше – дали да се каже на Рина от какво е болна? Съпруг и дъщеря се надяваха, че това е по-скоро проблем на другия. Оставиха нещата така.

Моето мнение – аз бих желал да знам истината, независимо, каква е тя. Съмнявам се че бих могъл да направя нещо полезно за остатъка живот, който ми е отреден, но човек би трябвало да е мислил преди това.

 

Чувахме се отвреме на време с баща ми по телефона. Разговорите ни бяха по-скоро протоколни – задаване и отговаряне на едни и същи въпроси. И поздравления за Коледа и Нова Година...

Подробности научавам после... от книгата, която беше написал за смъртта на жена си – “Реквием за Рина”. След като я прочетох му върнах всички екземпляри, които ми беше дал. Може би съм пристрастен, но книгата ми се стори кичозна... и заглавието “реквием” звучеше като гротеска, някаква подигравка.

Никога не съм симпатизирал на Рина, но ми се струваше, че никой не заслужава да пишат така за него – подробен натуралистичен разказ за последните три месеца на една болна от рак жена. Как болестта прави от човека животно.

Но, не за нейните страдания е книгата...(аз дори очаквах, че ще е за тяхната любов – нещо романтично) Баща ми описваше собствените си страдания и несгоди! (които надлежно е отразявал в дневника си!!!)

Не отричам, че той е страдал тези три месеца, не казвам че му е било безразлично, че му е било леко.Но той почти са самоканонизира в тази книга. При положение че това са три месеца и при положение, че предварително му е казано, че на жена му остават още три месеца....

Сещам се пак за бащата на Дана, дядо Въто – той се грижеше за жена си пет години. Пет години тя беше неподвижна на легло, като бавно гаснеше. Грижеше се сам! Научи се да готви, по нейни указания, да я къпе, да я обслужва. Не съм го чул да се оплаче, да изпъшка,  не съм видял гримаса на недоволство от съдбата!

Едва след като тя си отиде, ми сподели, че на моменти едва е издържал!

 

Макар, че ми е баща, не мога да кажа че поведението му е достойното поведение. Постоянно мрънкаше, не криеше страха си. Като че ли най-концентрирано отношението му беше изразено в едно изречение: “И тя, Рина, намери, кога да умира!”(най-смущаващо за мен е че страшно приличам на него) Като всеки автор и той се опитва да се покаже в позитивна светлина. Но в “Реквием за Рина” постоянно поставя един въпрос: “Не може ли да се съкратят мъките на човека, когато е обречен на смърт!”  и намират отговор “Моят категоричен отговор е - аз съм за евтаназията!” – вторият етичен въпрос.

Чии болки ще съкрати евтаназията? Дали тази жена съзнателно не стиска своя живот? Тя е лекар и в даден момен е разбрала, какво я чака.

 

Иначе още в самото начало, когато разбрахме за рака, възникна въпроса за прилагане на някакво лечение, което баща ми веднага отхвърли – “Няма смисъл!” Дали би отговорил по същия начин, ако ставаше въпрос за самия негов живот? Не. Човекът който е решавал чужди съдбини, ще го остави на други... да си го задават и да си го решават! В това съм убеден!

И за евтаназията!? – нека други да му берат греха!

 

Сори!

Това е  третият въпрос свързан със смъртта – кой да вземе решението. Самия болен или близките му?

 

Така.

 

Сега нека си представим, че ние сме близките на една жена, която е на смъртно легло, не мърда не шава, не реагира на нищо... В кома... (виж началото на поста)

 

Насядали сме около нея и свободно, делово си обсъждаме въпроса. “Да евтаназираме, или да не евтаназираме? Туй е въпросът! И кое е по-достойно за душата?” Едни ще го правят с престорена загриженост, други със “здравословен цинизъм”, но повечето с прикрита досада.

 

Всъщност, чии болки ще облекчи евтаназията? На тази, която лежи безмълвна но може би чува и разбира всичко... Или на нас, нейните най-близки, нетърпеливи всичко да приключи колкото си може по-скоро?!

 

Наистина никой не е застрахован и никой не знае, какво му е подготвила съдбата. Може да бъдеш смъртника, който се гърчи... или човекът до него, от когото се очаква да вземе решение.

 

Защото, когато не си силно вярващ, не е трудно да вземеш решение за себе си. Стоял съм на ръба, убеден, че нищо няма смисъл, давайки си сметка че една крачка ме дели от нищото. Дори по-малко... Тогава единствената мисъл е за детето ми. Какво ще казват за него – “А бе, оня, дето баща му се самоуби!”

 

Самоубийството не се възприема, като евтаназия... Макар, че с него си решаваш именно проблема с болката, която е станала непоносима. И не ти пука че някой ще ти каже: “Самоуби се! Що трябваше да прави такава простотия?! Не мога да го разбера!” – всъщност той дори не се и опитва да разбере. Но ти пука за детето ти.

 

А може би преди да се опитваме да приемем или отхвърлим евтаназията би трябвало поне да се опитаме да разберем тези, които се самоубиват. Да не бързаме да ги съдим. Защото как ще приемам евтаназията, ако не приемаме самоубийството. А тя може да е убийство... независимо от нейната активност или пасивност.

 

 

(този пост е предизвикан от горещия пост на maymi,  написан много хладнокръвно, точно и обективно)

 

ПП. На 21.02.2006г привечер, се роди дъщеря ми. Баща ми съобщил на Рина. Макар че през повечето време изглеждала неадекватна, попитала, как сме кръстили детето. На другия ден почина.

 

Баща ми предвидливо ми беше дал списък на приятелите им, на които да се обадя и нейна снимка, да отпечатам некролог в следващия брой на Труд - 24ч. В него реших да отпечатам и едно радостно каре със щъркел, в което благодарих на Добрева – болката, която беше изпитала  и риска, на който беше подложена тя и детето, са били големи... и реални.

 

Живот, смърт...  А между тях болка... Да я прием или да се отървем от нея?!

Но... дали без нея щастието е възможно?

 

Евтаназията-наистина сложна дилема.Но понякога наистина е нужна.Но като лично решение,което вземаш сам за себе си.Иначе винаги може да се злоупотреби.
Баща ми почина от рак.Беше доста мъчително,до последно беше в съзнание.Дори каза и месеца,когато ще умре-искаше да сме около него тогава.Когато започна агонията,изпадна в безсъзнание.Не мога да кажа дали беше точно това.Може би беше точно състоянието,което описа в началото-да чуваш,а да си безсилен.Хем беше в безсъзнание,ръхомаше с ръка-щом докоснех ръката му,той сякаш се успокояваше.Когато и брат ми най после пристигна от чужбина,той отвори очи и в пълно съзнание успя да ни изброи имената и...почина.
На моя приятелка майка и почина също от рак.Тя плачеше и ми каза,че си отива.Едната и сестра(три сестри са),беше в чужбина и не можеше да си дойде по-рано от предвидения срок.Казах и,че ще я дочака.Така и стана.
Преди 10 дни моя приятелка също почина-от рак.5 години-кога добре,кога зле.Беше споделила ,че иска да види дъщерите си изучени и да не умре преди баща си(болен,доста възрастен човек).Така и стана-баща и почина и скоро след това и тя си отиде.
Може би и с Рина е било така-дочакала е раждането на детето ти.
Самоубийството-смятам,че е проблем при самотните хора.Самата аз им толкова тежки проблеми,че съм била на крачка от самоубийството.Но мисълтата за детето ми,близките ми ме е спряла.Те фактически ми помогнаха да започна от начало.И съм по-добре от преди.
Евтаназията.Самоубийството.Свободата.Свободата сами да вземем решенията си.Бих искала ,ако не дай си боже,стигна до края-да изживявам жестоки болки и да знам ,че умирам,да имам правото,свободата да си отида с достойнство-с помощта на лекар,разбира се.Без да знаят близките ми-да не чувстват чувството за вина.
Не знам,много е сложно.Просто иискам да имам правото сама да решавам за себе си.

При първата ни среща, една моя чат приятелка(Бръмбърчето - споменавал съм я в друг пост) сподели за това, как се е грижила за болната си от рак майка. Бях я попитал малко предизвикателно, какви толкова трудности е видяла в живота си. Смятах, че пред мен стои една умна, но разглезена жена с голямо Его, която просто иска да се стобие и с любовник.

Разказа й беше разтърсващ. Тя решила че обезболяващите ще съкратят живота на майка й и ще я направят зависима, просто ще трябва да увеличава дозите - то на практика е така....
И спира да дава обезболяващи на майка си. Станала свидетел на нечовешки болки и гърчове, плачела, страдала заедно с майка си, давала й кураж, "Мамо, ще се оправиш! Трябва само да повярваш...!"...но ... така до края...

Все едно смъртта настъпила. Тогава започнали угризенията. Не й се тръгвало на работа, отчуждила се от съпруга си, от детето... от приятелите.
Целият й живот бил пред провал.

"Знаех че поемам голям риск съвсем да се издъня, но реших да забременея! На практика второто ми дете ме спаси! Грижите, радостите на майчинството..." - това може би обяснява коренно различното й отношение, към двете й деца

Ето един противник не само на евтаназията, но и на употребата на обезболяващи. Една много силна жена, която е свикнала всичко да е "под контрол".

Много интересно, как би се чувствала на мястото на майка си, беззащитна, слаба, и изпитвайки тези жестоки болки, без да може да направи нищо, защото така е решил някой вместо нея. За мен това дори е извратено. Дори и обезболяващите да съкратят живота на болния, то според мен, той трябва да си отиде в мир, а не в такива нечовешки страдания.

Изпитание е за всички. Но съм против отнемането на живота. Не е точно убийство да се изключи апаратурата на безнадеждно болен. В природата има естествен подбор , ние си имаме медицина която да ни лекува. И по този начин се натрупват генни катари, които кодирано се предават на поколението. Което е лошо. Наследствени болести в животинския свят - няма.

с анонимен 3

- когато силни и дейни хора вземат неправилни решения и ги изпълняват дори... става лошо.

всеки си мисли, че прави добро, че решенията му са правилни. Но понякога става така, че бездейното поведение на слабия и мързеливия е по-целесъобразно, отколкото активността на силния и дейния човек.

Освен това... Има хора, които не смеят да вземат най-елементарни решения дори за самите себеси. И такива, които са склонни да решават вместо другите. За добро или за лошо... защото не са малко хората, които предпочитат друг да взема решенията вместо тях...

Поставих я тази тема, защото и аз нямам еднозначен отговор дали евтаназията трябва да бъде легализирана. А нямам такъв не, защото за себе си не мога да намеря вратичка дори в основната спънка по казуса – религията, а защото темата има други две страни: Моята воля за мене си ......и решението, когато става дума за близък, който не е в съзнание да изрази собствена позиция. Всъщност – там е сблъсъка. Ако за себе си, в състояние на обреченост, бих искала да мога да кажа „аз съм до тук, това е волята ми”, толкова по отношение на друг бих се борила.......и в ситуациите в които най няма смисъл.....стават и чудеса.

За хладнокръвието :)
Сетих се за онази статия на Бърнард Шоу - че никой не избира книга в условия на пълно трескаво обезумяване, докато се смята за напълно естествено да вземеш далеч по-важното решение с кого да прекараш живота си точно в такова емоционално и интелектуално състояние. Тук ставаше дума за брака, но става като заемка и при останалите важни въпроси.

„Живот, смърт... А между тях болка... Да я прием или да се отървем от нея?!”
Не знам.... Не знам как бих реагирала в момент на силна болка – може, заради сила на характера, да искам да приключа, защото искам да ме запомнат силна и здрава и никой да не ме вижда в състояние на безпомощност....много сила се иска и за подобно решение.
А може и силата да ме накара да се боря, въпреки всичко и всички мнения, че свършва.... Не знам, когато не си поставен в реална ситуация, упражненията са по реторика и избиват в софистични напъни....
Но, все едно – въпреки, че не мога да предвидя собствената си реакция, ми се ще да имам избора за реагиране.

Трудно се взимат такива решения в границите между живота и смъртта. Всичко е строго индивидуално. Лично аз бих написала предварително какво и бих искала в такава ситуация. Човек трябва да е наясно какво иска както от живота, така и при смъртта. Много е болно за всеки, защото ни се иска да отминаваме тази тема, да не мислим за нея, но смъртта рано или късно идва. А що се отнася например за моите родители ще ми се иска да стане чудо, да се излекуват ако може от коварната болест и да сме винаги заедно. В никакъв случай не бих се решила на евтаназия. Ще направя всичко възможно да се чувстват добре в последните си дни , часове, минути живот, колкото и да ми е трудно и тежко.

Мислила съм по въпроса.Колежка на майка ми чу коментара, че подкрепям евтаназията и бе дълбоко възмутена откъде-накъде съм взела да ги мисля такова мрачни работи от сега. Истината е, че всеки от нас е видял как близък умира. лошото е ако си видял как се мъчи преди да умре. Казват "Галеник на боговете е този, който умира в съня си". Искам да знам ако ми остава малко,за да изживея последните си мигове като за последно,да видя,да усетя неща, за които не съм имала смелост или време преди това.Ако съм болна искам да знам.Когато баба ми почина,мама се върна от болницата и никога няма да забравя болката по лицето й. И думите й - "поне не се мъчи,не умря сама, и си простихме една на друга".Плаках като го чух,плача,когато си спомня,но знам,че и на двете им е олекнало.Да вземеш и получиш прошка от най-близкия си,мисля,че всеки иска така да си отиде.
За евтаназията-казала съм отсега на който трябва.Знам че не е лесно решение.Не съм сигурна,че ще съм достатъчно силна да остава близък да си отиде,така,без бой..Но не искам да усложнявам живота им-да ме къпят,да ме хранят,обличат и... и аз не искам да го правя. Зняма,звучи егоистично,но всеки е егоист.Знам обаче, че ако се наложи ще го правя,защото съм готова на всичко за хората около мен. Но нима на всеки няма да му олекне ако "грижите намалеят". не искам да се превръщам в грижа за някого и ако съм обречена...Искам да е бързо и безболезнено

е кръстено детето ви

Единственият, който може да реши да отсъди е Господ, случайност... или който, както си го нарича. Всеки си носи кръста и си понася съдбата. Изглежда някак героично да се грижиш за болен, но всъщност героизъм е силата, с която понасяш съдбата си, каквато и да е тя. "против" съм не заради надеждата ("най-сладкото страдание"), "против" съм защото отговорността от подобно решение би съсипало собствения ти свят из основи. Никой от нас не е съдник и не бива да се превръща в такъв.

бях тръгнал да пиша отговор снощи, но се увлякох. :)
"хладнокръвното" го пльоснах като заиграване с думите - не е уместно разбира се. Нямам представа дали си писала хладнокръвно.

maymi, marian7 - понякога придаваме повече драма, мислим повече и това пречи да вземем решение. Все пак човек трябва да взема решенията, които се налага да взема, без да отлага, защото времето понякога е решаващо.
Като че ли преди много години нашите баби и дядовци не са имали подобни сложни проблеми?! Или са имали някакви стандартни решения?!
Вярно пасивната евтаназия например, не е била възможна, защото не е било възможно изкуственото подържане на живота.

Днес, като че ли вместо да си решаваме проблемите, бързо и конкретно, се стараем да ги обсъждаме, да си обезпечим съвестта... И да ги стандартизираме - например - "Всеки болен има право на информация за състоянието си!" - на пръв поглед е ОК. Но според мен не всеки е подготвен да чуе истината и не всеки може да я понесе.

По време на война, хората са принудени да вземат много решения на момента. Тези решения изглеждат тежки или неправилни - но това са решения в конкретна ситуация. Това е. Хората продължават напред.
Скоро се питах, дали правилно са постъпили онези двамата спасители, които оставиха изнемогващия човек във виелицата, на сигурна смърт.
Може ли някой да ги съди?! Не, в никакъв случай!

Имаше един филм преди много време "Уморените коне, ги убиват, нали?!". Пример за евтаназия - да не се мъчат животните. Главният герой се самоубива в края на филма, припомняйки си как баща му е убил умореният кон.

Винаги, когато съм гледал подобна сцена - убиване на кон, за да не се мъчи, това ми е въздействало. Някак си не го приемам, като хуманен акт, какъвно всъщност е.

Приемането на евтаназията оо обществото, като че ли не е актуално... все още. И то не заради религията.
В края на краищата щом обществото приема зачеване инвитро, аборта, би трябвало да приеме и евтанацията.

Но в момента има някаква криза,(например криза в доверието към лекаря) накакви опити да се налагат некакви ценности.

Хората не могат да приемат дори евтаназията на кучетата например...
Така че може да си взел правилното решение, но после трябва да понасяш, да те сочат с пръст, че си разрешил евтаназия на майка си...

Хората вземат едно или друго решение. Дали е правилно или не, може да не се разбере. Но е важно човек да има подкрепа от околните във всеки случай. А не да бъде съден- във всеки случай!

един от братятя на дядо ми се обеси. Преди много години. Оставил прощално писмо, писал, че не иска да пречи... един вид че е вече стар, да не заема място.

Уж да направи добро на сина си. Всъщност не направи добро. Можеш да си представиш, как беше прието това на село. Обвиняваха самия него, затова че е направил неразумна постъпка(то си беше за обвинение - здрав 60г човек при първи здравословен проблем, да се беси) Но обвинаваха и сина му...
Все пак времето лекува всичко.

Когато бях много малка ,знаех ,че има смърт,но твърдо вярвах ,че тя не е задължителна.
Когато пораснах,разбрах,че има смърт за всичко и всички ,но ужасно се страхувах ,да не би да ме помислят за мъртва някой ден,когато съм в кома или в клинична смърт ...и да ме погребат ,без да направят всичко възможно да ме върнат обратно към живота.
Против евтаназията съм,естествено.
Животът е ЕДИН.
Смъртта трябва да бъде естествена,независимо колко мъчителна ще е ...
Вярно , мъчителна е смъртта не само за умиращия,но най-вече за близките му ,които се грижат за него...за тези ,които до края на дните му,търсят спасение и лек,колкото и абсурдно да е това в очите на страничните хора.
Ужасно мъчително е да знаеш ,че в тоя ,в нашия свят ,на тази планета има научни открития и скъпи лекарства ,които ,биха могли да помогнат,за да се спаси или поне удължи ,или дори да се обезболи само ,живота на твоята майка ,съпруг...близък(не смея да кажа ...дете...)...
Обаче знанито ,не ти помага ,защото си безсилен ,нямаш финансовата възможност,да направиш така ,че да КУПИШ живот,дори да го размениш за своя -човешкият живот понякога е твърде ефтин в сравнение с някое лекарство...
Но всичко това ,значи ли ,че трябва да приключим с нечий живот ,само защото ние лично не виждаме смисъл!?
Мисля ,че е абсурдно.
Казвам тези неща ,с пълната отговорност ,защото няма и година от смъртта на майка ми ,която гледах само 6 месеца(бяха най-ужасните в живота ми)...и през цялото време вярвах ,в чудото ,че ще я вдигна на крака и ще удължа живота й...Сигурно съм наивна ...Но брат ми ,който така се изплаши от смъртта ,че дойде само 2 пъти да я види,и то в началото...той-какъв е !?...Може би не е страхливец , просто искаше да остане в спомените му здрава и красива...!?
Може би светът вече е пренаселен и е излишно да поддържаме живота на ,така наречените,"безнадеждно болни" !?
Тук въпроса не опира дори до религиозни табута и забрани.
Въпроса опира до думата Човечност.
Човешко е да браниш близките си от болката и смъртта ,дори когато те самите вече не го искат...
А кой ,всъщност знае какво искат те-умиращите!?
Аз знам кой искаше да спаси моята умираща майка ,викайки смъртта си----МЕН!Защото прекалено много ме обичаше и ме жалеше.
....Винаги има някаква надежда-дори надеждата да си кажете неизказани цял живот думи...Думи ,които ,ще ви топлят през целия живот до собствения ви край...или думи ,които ще ви отворят неподозирани врати към неизвестни възможности...думи ,които ,ще променят живота ви.
Рано е още да вземаме в свои ръце работата на Всевишния ,който и да е той.

alison, не мислиш ли, че е малко егоистично да искаш да запазиш живота на някого само заради себе си? Сигурна съм, че всеки би направил всичко възможно да е по-дълго с хората, които обича, но ти самата казваш, че знаеш кого е искала да спаси умиращата ти майка - теб. Не е искала да усложнява деня ти, да се превръща в бреме за теб, защото те е обичала. И съм сигурна, че е обичала и брат ти, макар да е приявил страх. Знам хора, които не допускат да ги видят слаби, болни и умиращи. Искат да бъдат запоменени такова, каквито са били - жизнени, усмихнати здрави. Аз бих искала да съм до последния миг с хората, които обичам, без значение как изглеждат или се чувстав, всички ние вярваме,че носим утеха с присъствието си.Разбирам напълно позицията ти,но все пак виждам и другата гледна точка. Защото страданието не винаги е посилно за всеки.

Ето ,тук е въпроса,може би.
Защото страданието ,макар да звучи доста "ретро",е човешко чувство.
Друг е въпроса ,че различните хора имат различен "праг" за страдание или болка.
Когато си говорехме с майка ми ,аз виждах ,че се радва да вижда внуците и правнуците си....Думите й бяхя "Животът е мил,колкото и да си стар и болен"....Защото няма болка без край...
Тук не говорим за някакъв вид мазохизъм,а за човешкия начин да се борим дори с невъзможното и да вярваме ,че ще победим дори и смъртта...Да си даряваме обич до края...
А другото е,да вземем хапчето (за смърт) още щом настъпи първия тежък момент в живота ни-защо да протакаме мъчително тоя живот и да се хабим излишно.!?
Но въпросът тук стои в два аспекта и отговорите са съвсем различни:едно е собствената смърт---съвсем друго е,смъртта на друго човешко същество.
При първото -се нарича самоубийство.
При второто-убийство.
Качеството на човешките същества на Земята коренно се променя ,когато се приеме за нормално убиването.
А може би е време!?Пренаселваме вече Земята.Интелектуалните ни възможности са твърде немощни ,за да намерим нови територии за човешкия род.
Смъртта е добър изход.Макар и прокълната.Но пък, разчиства свободни територии...

...както например онези двама души, спасители, преди две седмици.
човек не може да избяга от решенията, които му се налага да прави. Защото дори бездействието води до последствия.

добре е да помним че сме смъртни. да ценим живота. Това, че хората стават все повече на земята не намалява ценността на човешсия живот.

Но понякога съм склонен да си мисля, че няма голям прогрес в хуманността, човечността.

Издигането на смъртта в някакъв култ, нещо, което стои над всичко не е добре... някак си не е здравословно да се мисли прекалено за смъртта.

За болката - няма нищо по-естествено от това да я избягваме и да се опитваме да я намалим. Това е нашата защита. Болката е движеща сила, нещо което ни кара да реагираме, да действаме...

Но всяко удоволствие към което се стремим и получаваме се заплаща с болка - преди или след това.(перифразирам З.Фройд)

...когато някой не иска да се лекува. Има такива моменти, човек губи дух, за това помага и недоверието в лекарите и униженията на които си подложен в болниците...
-опитваш се да дадеш кураж, да покажеш на този човек, че той е много важен за теб, за децата си за внуците си... но все едно. Като че ли той върви към смъртта, иска я. Отказва лекарства, изследвания...

В конкретния случай, се говореше, че му е направена магия.

Бил е здрав. Изведнъж започва да кашля, да линее... след няколко месеца умира.

Оказва се че не е рак, а бронхит, който съвсем накрая се е усложнил в пневмония. Струваше ми се страшно нелепо, понякога си мисля, че при нормално функциониране на здравната система това нямаше да се случи... Но все едно - вече няма значение...

Във всеки случай дадох си сметка, колко много магии се правят и колко много хора вярват в магии...

Желанието за живот.. май в крайна сметка всичко опира до това. Все пак толкова хора са "прескочили трапа", борейки се с рак, левкимия и какво ли още не. Нали сме технологична ера - откриват се все нови и нови лекове.До някъде alison може би е права, че смъртта разчиства място(нали населението в Европа и развитите/развиващи се страни застарява).
Ако има шанс за лек човек не трябва да се предава,волята и силата на мисълта са добро лекарство, дори мисля, че има редица трудове по въпроса и подобно получаване на "втори живот" .Убедена съм, че срещата със смъртта променя човек. Кара го да оцени много неща и да погледне на живота от друга гледна точка.
А ако сам решиш,че си смъртно болен и ако успееш да се самоубедиш... Понякога нищо не може да ти помогне. Проява на слабост според мен.
От друга гледна точка има хора, които нарочно твърдят, че са болни - за да предизвикат съжаление и внимание. Чиста спекула и мнооого ме е яд на такива хора.

и се ползва за разчистване на територии.
има си и подходящи оръжия - за масово поразяване.
Дори такива, които да унищожават само хората, но да запазват околната среда... Щото околната среда е много важно нещо.
Пък хората са милиарди. И без това всеки трябва да умре.

Като помислиш, колко ще продължи животът на земята. Все някога всичко ще отиде в небитието. От човечеството, може да не остане никаква следа.


Тогава какъв е смисълът?! :))))

това ми напомня за курсовата ми отпреди няколко дни-трябваше да реша някакъв конфликт.Избрах си този в Косово.. И понеже не можах да намеря решение им пуснах една бомба, обаче се сетих, че балканската кръв лесно се не дава, та заличих и Балканите...Обаче Тайван,баските,чеченците и още един куп малцинства също ми създаваха проблеми - унищожих Европа и Азия.Уплаших се от положението в Чад - взривих Африка..Някъде там бяха заличени Америките и Австралия, та настана масово унищожение на човечеството... Писаха ми шестица, обаче сега чакам извънземните да се включат и да предприемат нещо ;) Знае ли се - може да си има и резервно човечество някъде ;)

- да беше се обадила да ти скова един ноев ковчег... пардон, маев ковчег.

Следващия път.. Сега замислям решение на проблема със софийския боклук, което пак е малко...хъм не много хуманно, та може да ми се наложи един спасителен ковчег ;)

за софийския боклук - предмета беше "Новият мениджмънт в публичния сектор"...

Ние българите много се подценяваме. Чудя се защо все трябва някой чужденец да дойде и да открие, колко безценен е нашият боклук...

Тогава Суходол ще стане златна мина и в следващите десетиления ще живеят само от концесията...

Понеже никой не предприема нищо за преработването на тоя буклук..Аз пак реших радикално нещата - пускаме бактериика над София.Района минава под карантина.Няма как да се изнася буклука, а понеже мирише и пречи..Великите умове нямат друг избор освен да измислят как да го преработват,да открият нови източници за енергия,лекарства... така хем буклука няма да се разнася из цялата страна,хем и инфраструктурата в София ще се подобри, а гражданите няма да пищят, че всички селяни са се втурнали към тях ;) Разбра се решението е временно и в кръга на шегата, но пък е весело ;)

извинявай, май малко изместихме фокуса от евтаназията... Без да искам, но ме провокира ;)

движим се точно към целта...
но се чудя дали да го спретна като нов пост ...

нямам еднозначен отговор

но баща ми, който умира в ужасни мъки в ръцете ми не е нещо, което мога да забравя... Не мисля, че близките, които са "за" биха го направили за да облекчат себе си. Не се сещам за по-ужасно нещо от това някой да се мъчи пред очите ти и ти да няма какво да направиш, освен да му дадеш още обезболяващи, които в един момент вече и не действат. И не мислиш за себе си, повярвай ми, просто искаш човекът да спре да се мъчи.

обаче хората не са еднакви.

Мой близък приятел катастрофира. беше потрошен.
краката му бяха изкривени лицето му беше друго.

детето му го прати в старчески дом... там да се грижат за него. щото в сегашното забързано време... тралала... е досадно да си прекъснеш работата и да се грижиш за баща си...

Защо се поставя въпроса за евтаназията вече и на държавническо ниво ,а не само като философско понятие!?
Познайте от три пъти ,както е казал ,един зевзек,ха,ха!
Няма да има нужда човеството да хаби ресурс за оръжия - просто сами ще си се изтребваме ...и то от ...хуманност!?

те евтаназия на кучетата ги е страх да правят пък да не говорим за хора.

Всички които не са изпитали последните мъки и агонии в предсмъртен час нямат право да казват че може да се понесе! Ако болния си пожелае евтаназия - това е исконно негово право и трябва да му се съдейства най-малкото от морал...Пак казвам АКО БОЛНИЯ ПОЖЕЛАЕ ТОГАВА МОЖЕ да бъде облекчен и приспан, тоест евтаназиран. Няма по-върховен хуманен акт на милосърдие от това да облекчиш такъв нещастник в последния му час! Това свидетелства за зрелостта на обществото и за нивото на свобода сред хората и във взаимоотношенията.

Точно за това писах по-горе-за правото на избор!не да слушам кой какво е казал.Нетърпимите болки и загубата на достойнство в такъв момент този някой знае ли ги?На чужд гръб и сто тояги са малко...
За себе си знам,че искам да умра с достойнство и да не бъда в тежест на любимите си хора,ако съм полуадекватно същество,а не човек.Искам да ме запомнят усмихната.

- всеки така би казал, когато не му е дошло времето.

И аз бих ревнал гордо - нека ме евтаназират, но да не стигна до там, че някое от децата да ми мие гъза!

Колко му е? Знам за старци сложили край на живота си, без да са стигнали до някакъв резил... Но това е оставило кофти усещане у децата им.