Предупреждение: Не правете такива експерименти с вашето куче!!!

Може ли един помияр да направи деня още по-хубав и слънчев,… или просто тези същества трябва да се трепят (или преспиват- както е обичайно да се казва). 
       Защото този самец, при първата ни среща се държеше, като обикновен помияр.
   Въпросната наша „среща“ се състоя преди месец на самия връх Мальовица- моя любима дестинация. Песът беше съпроводил двойка туристи и горе обикаляше от човек на човек да си изпроси храна.  Бях му дал малко сандвич и той съвсем се разлигави- облиза ми лицето, лягаше, въргаляше се, като разгонена котка и гледаше миловидно за още. Не отказваше и на ябълкови обелки !!! – нещо което ме изпълни с презрение и съжаление… къде-къде по-дърти и проскубани софийски помияри не само, че не ядат плодове и зеленчуци, но и на хляба насъщен извръщат глава. Започнах да си правя изводи, до какви низини може да изпаднат по време на криза не само хората, но и кучетата.

Трябва да кажа, че никога не съм имал домашно куче и винаги съм бил резервиран към тази екстра. Гледам от високо на превъзнасянето на тема домашно куче, домашен любимец и др. Но Бък,(така се казва кучето) е на път да промени това  …  макар че едва ли ще стигна до там да си завъдя куче в апартамента.

 

 1.На паркинга на ЦПШ Мальовица по тъмно;
 

Денят беше 8.11.2013 Архангелов ден – по прогноза слънчев - пуснах си отпуск за да го оползотворя. Както обикновено спирам на паркинга на ЦПШ по тъмно.  Отварям вратата и го гледам да седи зад колата- същото куче. Едро, сигурно някакъв мелез, приличащ на санбернар, или овчарка някаква, с изрязани уши и опашка. Не знам дали ме позна. (казват, че човек може да забрави този, който му е дал храна, но кучето - никога) Поздравих го, като стар приятел и му дадох една вафла. Започнах да се приготвям, да си обувам обувките и т.н. Не ме изпускаше от поглед: „Аре шефче, пусни още нещо!“ – дадох му още една вафла, но на части. Изразих съчувствието си към кучешката му съдба и тръгнах през Меча поляна.

Той ме последва... без да съм го викал. И друг път ме е съпровождало бездомно куче, така че не му обръщах много внимание – от време на време му пускам по някоя реплика, на която то не обръщаше особено внимание. Но не съм се впуснал в някакви философски откровения и беседи с него… мисля дори, че когато съм сам си говоря повече.

 

 

2.Малко преди хижата - слънцето вече е огряло върха;

След около половин час стигнахме хижата. Отворих единия сандвич- дадох на кучето подобаваща част (около една трета), като му се извиних, че все пак не съм закусвал и от ходенето съм доста огладнял.

Е и той беше гладен, но беше изключително търпелив- не посягаше към раницата ми. След като изядох сандвича, смачках стреч фолиото, с което беше увит и го оставих на масата – тук настъпи малък конфликт между нас, което ме накара да се усъмня в неговата интелигентност. Грабна стреча и започна да го дъвче. Бързо го хванах и се опитах да го издърпам, но Кучо не пускаше. Тогава откъснах това, което още не беше в устата му и му говорех, че не му прилича и че стомахът му може да страда заради тази простотийка. Казвах му, че ще се задави и може да повръща – по едно време, като че ли ми се счу нещо като кашлица, но толкоз.

 

Тръгнах нагоре и вече знаех, че си имам спътник. Но… реших да тръгна по Овчарския улей – беше ми любопитно, дали Кучо ще се справи по скалите? – нещо за което щях на два пъти да съжалявам…

 

Тази пътека не е препоръчителна при сняг, но се огрява по-дълго от слънцето, а сега имаше много слънчеви дни и се надявах снега не само по улея, но и по източната стена на върха да се е стопил и да е достъпно и дори да е по-леко за качване.

Кучо вървеше напред, понякога го изгубвах от поглед… дори си казвах, че е по-добре да си върви където си ще – какво ми пука!

Но той отново се оказваше до мен и ме гледаше с добрите си очи.

 

 3.На Мальово поле на фона на вр.Мальовица, Орлето и Малка Мальовица
 

Горе на Мальово поле изведнъж хукна да бяга – вдигна няколко яребици... Хубаво е да видиш тези птици, как шумно хвърчат… и да се питаш, какво ли пък търсят тук на 2200м височина по това време. Нямам версия.

 

 4.Трасето, което следваме- приблизително
 

На Мальово поле поспрях за малко да направя снимки. Кучето вече не ми беше пречка, или нещо безразлично. Присъствието му ми беше приятно и изпитвах някакво непознато чувство – може би усещането на първобитния човек с кучето или на ловеца с кучето…Или просто, че това куче е мое си.  Когато минеше близо до мен го погалвах грубо по главата, чувствах се по-сигурен, че не съм сам ( не че това ми е неприятно, точно тук и сега).

Изредих няколко кучешки имена от сорта, Рекс, Рошко, Ричи...  нямаше реакция и се отказах от по-нататъшни изследвания - това не е толкова важно. 

 

 

5.Слънцето пак се показва;

 

 

6.Поглед към яз.Искър;

 

Даа, казвам си – Господ ми праща този прекрасен ангел хранител на Архангелов ден, да ме пази… или просто така за дружинка. И това че не съм вярващ няма никакво значение – Господ едва ли се вълнува от такива подробности… Всъщност Той, ако е наистина такъв за какъвто го представят, не би трябвало да се вълнува от нищо. Понякога си мисля, че не е Той а Тя и че съм й безкрайно симпатичен и е винаги готова да ми прости, дори без да се разкайвам и да ми даде нови възможности…

 

Както и да е – трябваше да минем покрай Мальовишките езера и да свием в дясно към Ушите, за да се насочим наляво в подножието на върха към Кулоара, който ще ни изведе до Премката.

 

 

7.Сянката на мальовица стига до Ушите;

 

 

8.Премката и Кулоарът или Коридора;

 

Кулоарът на снимка изглежда доста полегат, но всъщност може би това е най-екстремното място – доста усойно е, снегът тук е най-запазен, на места не се стопява дори през август, камъните са един върху друг, хлъзгави и подвижни.

 

 

9.Кучо идва към мен с хлъзгане;

По едно време Кучо се подхлъзна и се свлече на около метър заедно с 2-3 камъка. После дойде при мен и се подпря на крака ми.

Казвам му да се дръпне и го бутам, но той се натиска в крака ми и не мърда. Прекрачих го- нека да си остане малък! Той отново тръгна и ме изпревари, като стигна пръв на премката.

 

 

10.Почти е стигнал Премката;

 

Друг път тук на Премката си почивам и ям. Гледам езерото, циркуса, върховете отсреща- връх Орловец… Но сега ми беше притеснено. Съжалявах че си направих този експеримент- такива съм ги правил, като дете и тогава това ми отиваше. А беше петък и не бяхме срещали никакви хора, към които Кучо да се присъедини евентуално.

По едно време се чу някакъв тътен, Кучо трепна. Зачудих се какво е това, като падане на скала. Като погледнах към езерото видях, че в него падна камък и се образуваха кръгове. След като се вгледах внимателно в посоката, в която гледаше Кучо - видях няколко диви кози- на ръба на една стръмна скала над езерото бяха спрели 3, а в циркуса имаше още две. Снимах ги, доколкото е възможно с моя фотоапарат. Кучо беше спокоен – няма да лае, или да се опитва да гони Михаля…. (дори на Архангел Михаил)
 

 

 

11.Диви кози на скалата и в циркуса;

 

 

12.Еленино езеро;

 

Тръгнах по склона- наистина почти нямаше сняг, скалите и тревата бяха сухи – за мен едва ли щеше да е проблем – Кучо да му мисли! Той бързо ме изпревари и почти се скри от погледа ми.

 

 

13.Пред Тенекията;

Чакаше ме под Тенекията.(има една ръждясала тенекия, като от сирене, закрепена на метален кол – сигнализира, че след нея е пропаст, а малко под нея има халка за обезопасяване) Там е шибано- има едни камъни, които се крепят на честна дума… отлепили са се от основната скала  на две педи и ти се струва, че ако стъпиш върху тях може да паднат заедно с теб в пропастта. Мога да кажа че от десетина години насам тези камъни не са мръднали – все така си висят.(преди толкова май беше, когато Гюров ме преведе през това ръбче)

 

14.Висящите камъни.

Както и да е – изкачих се, а Кучо направи изненадващо, някаква обиколка от лявата затревена част и се озова при мен. От тук може човек да се качва по хребета, за което сега нямах желание, или да мине по пътеката в ляво, накъдето вече ме водеше кучето. 

 

 

15.Поглед към Урдини езера и връх Иван Вазов;

 

 

16.Хребета преди върха;

 

 

17.Хребета;

 

Има още две „местенца“, за които си трябват ръце, да се хванеш. Първото ми изглеждаше трудно за Кучо, но не виждах друго място от където ще мине. Той се въртеше и издаваше някакво скимтене, като свирукане. Приготвих се евентуално да го издърпам, ако се осмели да направи опит… И си мислех, ако не успее, колко неприятно ще е слизането по стръмнината- никога не съм го правил.

 

18.Критично местенце. Кучо се проявява като смел катерач;

 

19.Аз съм вече на върха – Кучо си свирука и мисли;

Кучо не само се осмели но и премина бързо и успешно. Поздравих го за куража и продължих. Минах и второто местенце, пак от източната страна до самия връх, което ми се видя доста по-труднопроходимо за куче.

Вече бях на самия връх, до пирамидата  от камъни и гледах Кучо, който се въртеше на една малка площадка десет метра надолу. Снимах го, после пак ме обхванаха угризенията и притесненията- да ми се чуди човек!

Чудех се какво да правя. Седнах на един камък, оставих раницата и когато повдигнах очи… Кучо идва, но… от северната посока!

 

 

20.Кучо идва по друг път;

Похвалих го, дадох му да яде част от втория ми сандвич и малко бисквитки. Направих снимки… Като си казах, че няма да е зле да видя от къде може да е минал Кучо… но друг път.

 

 

21.Заслужена почивка – приятно е да го усещаш до себе си така;

Много се радвах за кучето. Приятно е да имаш куче до себе си… И то такова, което не ти създава проблеми, а може да се катери навсякъде където и ти… Ангел пазител -туй не ще да е случайно! - казвам ви!..

 

 

22.Витоша от Мальовица. Мальовица също изглежда добре от Черни Връх;

 

 

23.Орловец, Мусала в далечината;

 

Това куче, казвам си, като стигнем в хижата, ще поръчам на хижарката да му даде няколко кюфтета... То заслужава една паница с кюфтета… Не, пържоли ще му купя!.. Нека се освини, да му се подуе коремът от плюскане… Много му се радвам!...

 

 

24.Аз и Кучо – старите кучета;

 

Тръгнахме обратно, но по класическия маршрут- през Елени връх, Еленино(еленско) езеро и терасите. Това щеше да е по-труден маршрут за мен, защото снегът по камъните още си стоеше. Кучето вървеше уверено по билото, по собствена преценка дискретно маркираше определени места – може би ги смяташе за някакви крайъгълни камъни по своя  път.

 

 

26.Маркиране на маркировката;

 

 

27.По билото;

 

 

28.Поглед на север;

 

На юг се виждаше манастира, а по време на църковен празник светата обител се превръща в една голяма кебапчийница – пушекът е доста добре изразен около Партизанска поляна. Кучо гледа нататък, пък аз се чудя дали е възможно да надушва мириса на кюфтета? Не даде вид… не му течаха лиги.

 
  28.а Светата обител;
 

 

 28.б С дъх на кюфтета;
 

 

 29.Излитането на гарвана;
 

 

 30.Трасето ни по източния ръб - приблизително;
 

 

 31.По-отблизо- червената точица е един от двамата туристи качващи върха;

 

 

 32.По общ план в който източният ръб изглежда малка скаличка. Точиците не се виждат;

 

 

 33.Поглед към Елениното езеро на север;

 

Стигнахме езерото.

 

 34.Кучо си цапурка в ледената вода;
 

Мислех че само ще пие вода, но той потопи краката си и направи разходка- може би му се бяха позагрели от ходенето по камъните.

 

 35.Няколко тигела във водата за охлаждане;
 

Към терасата тактиката му беше друга – макар че вече сигурно знаеше накъде вървя, Кучо изчакваше на значително разстояние и чак след това слизаше при мен да се сгуши до някой камък и да почива. Пък на мен ми се наложи за се събувам и да слагам наколенки - коленете ме боляха.

 

 36. Почивка;
 

 

 37.Вкусът на вечността;

 

На слизане за мен е по-опасно. Вероятността от подхлъзване е многократно по-голяма, поради начина по който слизам- от камък на камък. Този начин изисква по-голяма концентрация и добра координация на движенията. Но ако нещо сбъркаш и стъпиш накриво, или не точно където трябва, или пък нещото на което стъпваш, се оказва различно от това, за което си го мислил….

 

Често си мисля за това „какво би станало ако?“, а подхлъзванията, които ми се случват приемам, като предупреждения, че трябва повече да се внимава. Сега също имах две предупреждения – единият път само се подхлъзнах, а втория – някъде между втора и първа тераса, направо си паднах. За щастие – нищо сериозно!

 

 

38.Тук се строполясах и снимах Кучо, надявайки се че ще се подхлъзне и той - наклонът е добър;

 

Човек може да се пребие и на съвсем безобидно място. Дори тогава вероятността е по-голяма – трудното е минало, слизането не е натоварващо, когато си здрав е удоволствие и една добра тренировка. И ако подцениш, или недогледаш нещо, става кофти падане. Миналата година се сурках около три метра по една плоча… и бях щастлив. Преди месец също паднах близо до Горната паница – от Урдини езера – паднах на меко,  на раницата си.

Разбира се може да се случи и нещо сериозно, а това на моята възраст няма да е мимолетно премеждие.

Във всеки случай, никой няма да ми е виновен, освен самия аз. Никой не ме кара да ходя на такива места и то сам. Както пише на входа на известна кръчма- „Сам дойдох!“.  Щото човек спокойно може да си прави разходки по улиците на София и да намира в това удоволствие, да се радва на красотите на града, да се вглежда във ведрите лица на софиянци и красивите походки на софиянки.

 

 39.Кучо пак се топка във водата;
 

Затова съм далеч от мисълта, че планините трябва да се покрият с мрежа от маркировки, колци, обезопасителни въжета, камбани и т.н.

Човек трябва да знае, че разчита на себе си. Да не допуска да го спасяват, но ако се наложи - да си плаща гяволъка и ако остане жив да дава курбан… еври йър!.. Или, както казва Стоян Синята стрела- „нека ме копат, където ме намерят… **ал съм му мамата!“

Сега по планините опасностите са повечко от преди – може да има разни диви зверове – понавъдиха се. Там където пасат стада има овчарски кучета- обикновено над 5-6 на брой, които просто те смразяват, когато хукнат към теб и няма къде да избягаш.

 

Една година(преди 3-4г) се застраховах. Чувствах се по-сигурен… После разбрах, че това застраховане не върши работа за моя случай. Преди месец го разбрах. По точно разбрах, че тогава съм се застраховал не за спасителни операции при инцидент в планината, а злополука при планински туризъм... Разликата е съществена…. И е нямало кой да ми обясни че го има и другото!
 

 

 40. На хижата – дадох му бисквитите и е щастлив и спокоен;

 

Стигнахме хижата – дадох си последната останала храна – останалите бисквити… Беше към 14.30ч и трябваше да вървя. Пък кюфтетата, които бях обещал… хижарката едва ли има нещо готово… долу на кръчмата на ЦПШ – там сигурно ще има, мислех си. Ако дойде с мен разбира се.

 

 41.Казвам му чао – нямаше намерение да става;
 

Тръгнах, а Кучо лежеше в някаква царствено лъвска поза и нямаше никакво намерение да става. Сбогувах се с него и тръгнах… Ха!... Видях че и той тръгна.

След половин час бяхме на ЦПШ. Там научих че кучето било на механата и се казвало Бък.

 

 42.Така наречената механа;
 

От куминът на механата се вдигаше хубав дим, но вътре беше заключено…

Жалко кюфтетата съвсем се разминаха.

Тръгнах към паркинга и влязох в колата. Кучо се повъртя наоколо и дойде.

Имах само един банан – обелих го, и му го дадох заедно с обелките.

Той го взе но, по особен начин,  както се взема кокал, занесе си го в изсъхналата трева и започна да си го яде. (не знам защо го асоциирах с известен политик - след победата си на някакви избори преди години, той със същия жест беше седнал в някакво "леговище" и пушеше пура)

 

 43.Банан за сбогом. Кюфтета друг път!
 

Благодарих му за хубавия ден и потеглих.

Ако това куче си има истински стопани, те биха могли да направят бизнес от един вид "кучешки туризъм"...  

Слънцето залязваше и се изкуших да снимам от колата. Такива дни през ноември са рядкост… Само липсата на кюфтета го помрачаваше…

 

 44.Няколко коня се разхождат по пътя и край него;
 

Обещах си някой ден да дойда с една торба кюфтета… или пържоли… или някакви пилешки фенери – радост за кучетата…

Но си представям как Кучо, вечно гладният Кучо, ме гледа с добрите си очи и ми казва: „ Не всичко е кюфтета, шефче!“

И ме хваща срам от моите примитивни мисли…

 

 

45.Денят продължаваше да е супер;

( Парчето е "Black dog" на Лед Цепелин в изпълнение на Robert Plant @ Alisson Krauss.)

 

 

Прочетох с приятно чувство разказа ти. Хубаво е, че си отново тук и сподели това интересно преживяване и запознанство с Бък..

И благодарности за хубавото описание. Четенето и разглеждането бяха голямо удоволствие също и за един нелюбител на кюфтета :)

Вчера нямах време да напиша коментар, но не можеше да не се върна! Прекрасна история, топлеща сърцето. И толкова остроумно, сладкодумно написана!
И за маршрута завиждааааам :) Страхотно е било..Благодаря, г-н Маев, за прекрасното изживяване, макар задочно.

П.С. Още такива истории, ощееее :)