След Олимп ми домъчня за наште планини зелени. Още първата събота се запътих към Мальовица. Тръгнах сравнително късно обаче … там вече имаше много хора – организирани групи. Не че ми е неприятно, но ми липсва тишината, когато попадна в такава група. Женското куткудякане не винаги докосва нежните струни на моята душа.

1.      25 юли 2015г. Групи с бодри туристи - почивка преди устрема към върховете

До Втора тераса минах през две доста големи групи, които спираха и си почиваха. Някои от хората още в началото бяха отворили бохчите и си хапваха сандвичи, за да си облекчат товара. Мъжете дърпаха напред и ме настигнаха по стръмното към Еленското езеро. Заприказвахме се – били от Пловдив, повечето. Запътили са се към върха, дори до х.Иван Вазов, пък докъдето стигнат. Питаха ме аз къде съм намислил да ходя – казвам , че съм към Петлите, пък ако успея да се кача и на Орловец ще черпя.
   „Къде ще правим черпенето?“ – пита ме единия и разговорът добива конкретни, делови измерения. Обещавам щедро, че ако са на ЦПШ, като се прибирам ще се огледам за тях.

2.      Петлите и Орловец

Тръгнах към най-ниската част на билото близо до Петлите. Тук по рядко минава някой, дори в неработен ден. Внимателно гледах да вървя по пътечката, защото не бях минавал от тук.

3.      Тясна но добре оформена пътечка се вие от южната страна на билото

Гледката е красива, всичко е зелено и свежо. Дори по скалите има много зеленина, което е необичайно. Само пушекът от пожара на Рилския манастир разваля настроението. Не мога да си го обясня с някаква простичка безгрижна небрежност.

 4.      На тази снимка съм фотографирал и Човекът с кучето; В Кръгчето :) Докато се моткам и снимам разни неща, ще ме настигне. Но - не съм тръгнал  на състезание, нали?!...

5.      Петлите – прекрасни скали. Виждал съм хора да се качват на тях, но от къде?!

6.      Орловец – изглежда стръмничко

7.      Южната стена на вр.Орловец.

8.      Диви кози прекосяват пряспата, слизайки от Орловец.

Пътечката е добре оформена и уж не може да се сбърка… но от време на време се отклонявам да се кача на билото. На Големия петел не посмях да се качвам – оглеждах, но не можах да намеря достъпно място, щях да загубя много време. А предстоеше изкачването на Орловец, за което си нямах представа, какво представлява – даже малко изпитвах респект – евфемизъм на страха.

9.      Запознаваме се с Борис. Спомни си за мен и приятеля ми Гюров.

Тогава ме настигна един човек с черно куче кокер шпаньол. Дрехите му бяха нови, или изглеждащи като нови от реклама за перилни препарати.  След обичайното „добър ден“, си обменяме още няколко приказки и го разпознавам! Казвам му, че може би сме се виждали преди 3-4 години, но тогава е бил с кафяво куче.

10.  Този път е с черното куче, Рони.

Сети се – „Бяхте  двама с един усмихнат човек … доста разговорливи….“  С присъщия му позитивизъм поема разговора в свои ръце, запознаваме се, минаваме на ти с Борис и  ми предложи да вървим заедно, защото „нагоре пътечката не е много ясна“. Измрънках проформа, че вървя много бавно – да не го бавя. „Нищо, казва, няма за къде да бързаме!“ – или нещо от този сорт. Започна да се изкачва по стръмното, като качваше и кучето с една ръка на някоя скала, когато то имаше някакви колебания  - започваше да се върти и да скимти.

11.  Мъж с осанка - без фитнес

12.  Бързо се устреми към върха

13.  След него е по-леко - Не търся пътеката

 

Борис бил от Стара Загора и използвал всеки уикенд за да се разхожда.Тази година за пръв път идвал тук. Иначе всяка година обикалял по върховете – „Започвам с Ботев връх, за да вляза във форма, след като мине зимата!“  - Да, рекох си,  и той има нужда да влиза във форма, макар че изглежда доста силен - съдя по темпото му. „Преди време бях понатрупал килограми. Тогава ги взех тези кучета и тръгнах по планините.“ – отново ми каза, че това куче черното (Рони от Ронда) е сестра на онова, с което съм го виждал вече. Установи че сме „акрани“, след като му казах кой набор съм. Изглеждаше ми по-възрастен, заради по-авторитетния си вид.

14.  Непростимо е да стават такива пожари. Като ученик за малко да направя пожар - в една борова горичка край яз.Копринка. С приятеля ми Д.Дрянов наловихме риба и се готвехме да я печем. Запалиха се сухи треви и за секунди огънят започна да се разпространява. Свалих си фланелата и успях да го изгася.

15.  Почти съм на върха – Мальовица се вижда от тук в цялата си хубост

Полюбопитствах, какво работи, защото явно има и време и възможности за разходки…. Пък и оборудването му макар и скромно беше марково. (Обърнах внимание на обувките му – каза че специално си ги е поръчал, защото са леки – само 500гр. – „Снимай ги ако искаш – много лека обувка!... Не държат дълго, но няма значение.“ )

…Работел в собствена фирма – търговски бизнес. Оплака се, че времената са станали тежки и е трудно да си такъв, който трябва да се грижи не само за себе си, но и за работници. „За да си на печалба, трябва да престанеш да живееш! А пробвай да уволниш някой, който е бил при теб  повече от 15 години!“

Определено говореше повече и ме изчакваше. „Айде почти стигнахме!“ – беше уж на 4-5 метра по-нависоко, но спирах да си оправя дишането.

16.  На вр. Орловец

17.  Борис и Рони

Попитах, за жената, която тогава беше с него – била си в Стара Загора. Като се качихме горе някой му звънна и се оказа че е тя. Зарадвах се, предадох й поздрави.

(Като се прибрах в къщи влязох в блога за да видя, кога сме се виждали – постът беше от 2009г! Външно Борис не се беше променил изобщо, не беше остарял за тези шест години. Като че ли изглеждаше уморен – каза ми е че е имал проблеми с баща си.)

18.  Кучето внимателно следи разговора

19.  Давам си сметка че съм в категорията "мъже на средна възраст".

20.  На фона на Мальовица

21.  Кучето винаги гледа в посоката на стопанина си

22.  Поглед към Злият зъб.

23.  В далечината се вижда Мусала (в ляво)

Започнахме да слизаме към премката до Злия зъб. Борис помнеше по-добре от мен пътеката… аз карах по метода на грешките и пробите – вървях по нещо като пътечка и изведнъж се изправих пред някаква пропаст… после обратно… и така.
 

24.  Слизането – също с нужното внимание

25.  Иглата под Двуглав

26.  Пръстенът или Халката – между Двуглавият и Злият Зъб

27.  Пътеката към Премката или Прозорецът

На мястото, от където става катеренето на Злия зъб имаше някакви младежи. Казах на Борис, че ще ходя да ги гледам, как се качват. Той се поколеба – нямал конкретен план, къде още да ходи, или от къде да се върне до ЦПШ.

28.  Разделяме се. Дано се видим пак.

29.  Преди слизането по сипея

Разделихме се малко набързо. Избягвам пожелания от сорта „Дано да се видим пак!“ , „До нови срещи!“ и др. Дадох му визитка, за да му пратя снимки, ако иска. Извини се че не носел негови визитки… Няма да се обади.

30.  Мястото където започва качването на Злият зъб. Двама от младежите не ползваха осигуровка.

31.  Двуглав

32.  Орловец от Злият зъб

На връщане от х.Мальовица вървях заедно с един друг бизнесмен – почти на моите години. От него лъхаше усещането, че е успял, че е постигнал, каквото би могло да се постигне с 20 годишен честен бизнесменски труд… задоволството, че „като се бръснел сутрин си виждал началника…“, което се поднася, като оправдание…

Беше дошъл с караваната си – прилична „къщичка на колела“, в която има спалня кухня баня и тоалетна. Направи по едно кафе (вече пиел само безкофеиново) и започна да говори за „преди“ и „след“ демокрацията.

Поддържах разговора вяло, като човек, който никога не се е занимавал с бизнес и не е осигурявал поминък на други хора. Мислено си сглобявах не особено сложната формула на този човек, под негова собствена диктовка:  професионализъм + самочувствие + да знаеш какво искаш + да си точен и безкомпромисен… жената… децата…  Като че ли единственото му желание беше свързано със здравето…  и да може да включи в бизнеса и сина си.

33.  Едно цвете, каквото не бях виждал

Компания явно не му липсваше – познаваше се с хора от другите каравани паркирани там, но въпреки това не спираше да разказва за себе си. 

Поседях около половин час в удобното сгъваемо кресло и тръгнах… Не от скука.. той разказваше интересно. Но усещах, че се отпускам, а ме чакаше още път до в къщи. 

...Известни колебания -  дали да не купя бутилка с ракия на пловдивските приятели, както бях обещал сутринта, но ми се видя сложно да ангажирам други хора. – Даа!... Още една отложена ракия! – може би е по-добре, отколкото изпита набързо и формално, по задължение. 

Денят ми беше минал добре – начесах си крастата, походих подобаващо… Изпитвах радост, но и тъга. От ума ми не излизаше мисълта за Човека с кучето – Борис.