Дано съм здрав и да доживея онзи ден, когато парите няма да са ми нужни. Ще стана учител по български език в някое село. Не по математика, не по информатика, а по български.  (Но не книжовен.) Ще уча дечицата. Не казвам че ще ми е лесно, но ще ми е леко... да пишат, да четат, буквичка по буквичка – ще им ги показвам... после думичките, които са най-различни – все едно че ловим пеперуди – гледаш ги и се чудиш, че такава дума изобщо може да съществува...   Обаче не съм наясно с книжовния език. На това понятие не бях обръщал внимание преди медийната дандания наскоро.   Познавам и ползвам в някаква степен техническия български – жаргоните на някои техничарски бранша. Не и компютърния жаргон, макар че в този бранш работя – тук нещата са много динамични. По неволя всички владеем вестникарския български... Има разбира се и други суб-езици, ако може така да се каже –политически, юридически, медицински, строителен, църковен - на тези езици има изписана доста литература. Но никой от тях не е книжовният език. А има различни съсловия, които ползват свой си език, за да не им откредне някой занаята – дюлгерите навремето... златарите са имали дори и писменост някаква, разбираема само от избрани... Съществуват и много диалекти, някои от които са по-популярни. Ако критерият един език да е книжовен е да има изписана литература на него - много от диалектите ни присъстват осезателно в литературата. Нормално – тези диалекти са част от богатството на езика ни и го правят още по-екзотичен.   Не е беда, че хора от различни краища на страната говорят разни диалекти, понякога неразбираеми. Всъщност човек усвоява онзи език, който му е нужен. Чрез езика може да се приобщи, но може и да се капсулира, да си направи езиков щит! Например навсякъде гледат телевизия и слушат радио, четат вестници книги на един съвременен език – в никакъв случай не бих го нарекъл книжовен. В къщи помежду си говорят на местния диалект и в това има нещо интимно, като че ли това е някаква преграда от цинизма и агресията на модерния свят. Сещам се за моя съученик Пламен, Кембича, който в шести клас беше измислил свой език, само за приятели... Звучеше много тайнствено. Бариерата между различните поколения също намира израз в различния език, на който те говорят. И когато възрастовата разлика е повече от двадесет години, както е между моето поколение и „споко” поколението на сина ми, различието в начина на говорене е осезаемо. Това различие може да се усети и на компютъра – при четене на чат-диалози, постинги... В по-малка степен в книгите, а като че ли най-малко го усещам във вестника – не може да няма, но да си призная, като че ли не съм обръщал внимание на това. Когато взема вестника вниманието ми се привлича от заглавията, а след това се обсебва от съдържателната част. Затова и не мисля, че е основателно да недоволстваме от вестникарския език, който се стреми да разчупи някакви шаблони, макар, че създава нови – по-досадни.   Но пък вкарването на езика в някакъв стандарт, ме кара да се настройвам отрицателно към нещото наречено стандартен език. Не че не би имало полза. Преди време имаше една велика (според мен) компютърна фирма DEC(Digital Equipment Corporation). Беше въвела нещо, като стандартизиран език на който се пише документацията – използване на ограничен брой думи, избягване на сложните форми и времена, дефиниране на нововъведените от фирмата понятия – нейна запазена марка. Така книжнината на DEC можеше да се чете и от специалисти, които имат повърхностни знания по английски. С колеги сме коментирали, че това изисква системен труд от специалисти филолози и сигурно отнема доста ресурси – но явно гениите от Мейнард бяха преценили, че си струва да направят тези усилия.   Но дали по такъв начин трябва да бъде стандартизиран и книжовният ни език? Едва ли – той би трябвало да включва всичко и да е отворен. Но пък описаната по-горе стандартизация би могла да се приложи за различните административни формуляри – например указанията в една данъчна декларация трябва да са написани на език, който да е ясен на човек завършил основното си образовение. В момента такъв човек – с основно образование, няма да може да попълни данъчната си декларация.  А и голяма част от завършилите средно образование… и дори висше. Да не говорим за тези, на които българският не им е майчин...   Тези, които учат езика, би трябвало да го учат в неговата пълнота и в цялата му прелест. А не да има някакъв ограничителен стандарт. Онези, които преподават пък, трябва да могат да преподават езика с неговата красота, а не да отблъскват учениците си. Защото ако някой се опита да въведе понятието книжовен език, за да кастрира езика ни, няма да е никак весело.   Какво е всъщност книжовен език? Не знам. Не намерих задоволителен отговор в нета.  В Конституцията се използва словосъчетанието „български език”, за мен достатъчно ясно, въпреки че някой може да каже, че диалектите са също български език. За други македонският език е също български диалект и няма нужда от преводач... Мен обаче съвременния вариант на този „македонски български”, ме изморява...  На всичкото отгоре, скоро трябваше да се монтира един сървър на IBM. Имаше инструкция дори на албански и македонски. Нямаше на български. Издразних се. ... ...Та това определение, „книжовен” трябва да е от времето на турското робство, а може би дори от времето на Симеон Велики, когато повечето хора не са можели да четат и пишат. Говорили са на български обаче. Без да знаят и една буква дори, без да си дават сметка за някаква граматика, за някакви правила. Постепенно започват да се оформят правила... Езикът влияе на мисленето, мислите търсят нови думички и форми за да се самоизразят... и ги намират. И така...   Сигурно сте разговаряли с хора, които са неграмотни. Неграмотни по някакви причини – не казвам глупави или прости.    Опитайте се да си го представите. Лирическо отклонение 1: През 70-те години, бяхме получили едно писмо от един от чичовците на баща ми – Чичо Пасьо http://maev.blog.bg/viewpost.php?id=167063  – един колоритен човек, учил само в румънско училище. Писмото беше написано по много особен начин и съжалявам, че не е запазено – от него разбираш, че на човека не му е ясно точно къде свършва една дума и къде започва следващата. Думите бяха написани, както се произнасят – на местния ни(североизточен) диалект. Ползваше и румънски (латински) букви, а за граматика и запетайки не може да се говори. Иначе точки имаше и започваше изречението с главни букви.  Въпреки това се вълнувах като четях това писмо и когато си мисля за езика, за буквите, винаги се сещам за него. Нека не звучи, като някакво светотатство, но по подобен начин са написани писмата на Васил Левски. “...Нъ пакви мола и познавам за най-искреннен и прв любимец Български дадодити при мен или да випиша какво ас мислиъ да правя и ще го напрая ако рече Бог с ваше дозволение акого намерите благосклонно и ще ви мола да ми дозволите, за което ако испечелиъ печеля за цел народ, ако изгубя губа само менеси.” Из писмото на Апостола до П.Хитов.... Край на ЛО1.   Има и по-прост начин – спомнете си, какво е било преди да знаете буквите! Това аз винаги го правя с много голямо удоволствие...   Лирическо отклонение 2: Езикът, който говорех до тръгването ми на училише беше същият, на който говореше и споменатият Чичо Пасьо. Езикът на едно село, което от двайсет години е влязло отново в пределите на България – архаичен, изпълнен с думи от румънски, турски и... руски (от бесарабските българи, завърнали се след освобождението от турско робство). И хоп в един не много слънчев ден, с майка ми отиваме в големия град – да учим. Тя започва медицина, аз първи клас. За помагане не може и да става дума, ако някой има представа, как се учи медицина. Майка ме записа в началното училище „Ангеларий”, при учителката Калинка Трифонова. Класа ни беше повече от 45 човека - директорът посочи пет деца и каза, че ще учим в Мъжката гимназия. Много се зарадвах, като видях внушителната сграда. А и името й „Мъжка!”, беше много привлекателно за мен. Но майка ме върна в обратно в порутеното „Ангеларий” – проведе разговор с директорката... с елементи на скандал. Върна ме при същата учителка. Сега си давам сметка, че ако не беше тази учителка, щеше да се наложи да си ме върне на село – не че имам нещо против селското училище. Калинка Трифонова, се отнасяше с мен с по-голямо внимание. Едно, че бях само на 6г., но и поради това, че идвам от село и не знаех нито една буква. Та често изпадах в смешни ситуации: Пример 1: „Кажете ми думичка с три букви, започваща с д**! Кой ще я каже?”   Вдигам ръка, учителката ме посочва, защото не се случва често да вдигам ръка: „Дам!” Смях. Ясно е че повечето не знаят какво е дам. Учителката се усмихва, (усмивката й беше много красива и мила). „Кажи сега на всички, какво е дам?” Обяснявам, че това е мястото, където живеят конете и кравите. Пак смях, този път неясно защо. Учителката ми каза да седна и посочи друг ученик, който каза правилната думичка – дъб.   Пример 2: „Хайде деца, да смятаме с прибавяне на едно, като започнем от числото едно!” Е, тук съм добър и вдигам ръка настойчиво. Учителката ме посочва. „Ино и’йно - двье, двье и’йно - три, ...” стигнах до „дьесят и ино идянайси” и продължавам, неудържимо... Учителката се усмихва, опитва се да сдържи смеха си, а класа си се смее... ”Достатъчно!” Смее се... „За’ко съ смейш, ма?” Питам я направо, защото усещам, че на мен се смее. Тя обаче прихва неудържимо, заедно с целия клас...   Трябва да кажа, че майка се опита да ми каже, как трябва да говоря и да не говоря, но беше набързо – нещо като инструктаж – примерно: че не трябва да казвам „га”, а „я”, че не трябва да казвам „ма”... но не беше ми обяснила защо. Не виждах смисъла. А и тъкмо се бях отучил да си смуча пръста, възникна друг, по-сериозен проблем, който поставих, като условие за тръгването ми на училище – не можех да казвам „р” и ме беше много срам, че ще ми се смеят. (Майка обаче, ме заведе на доктор-логопед – д-р Дамянов, един много смешен доктор. След около половин час вървях щастлив по улиците на Варна си повтарях трудната буквичка – да не би да я забравя! ...)   ...И така, учителката ми, оставаше заедно с мен, след часовете и ме учеше... Да говоря. Определено това не беше нейна работа, не й се плащаше за това, но тя полагаше усилия. И беше строга – пишеше ми реални оценки, а не шестици. Радвах се когато имам четворка, тя ми казваше „добре”. Защото обикновено в тетрадките ми пишеше „Лошо!” (с една удивителна... Понякога удивителните бяха три...) Майка усети, че си е взела беля на главата с мен, постоянно късаше листа от тетрадките, защото пишех грозно, но... само се изнерви! Имаше и пердах. Не стига, че колегите й се обръщаха към нея на „како Весе”, но на втората година, косата й побеля. За беда, оказа се, че е алергична към боите за коса и това допълнително я потискаше.   Като капак на всичко  Калинка Трифонова излезе в майчинство и бях оставен на самотек. Учеха ни други учителки по за половин година и нямаха време да се занимават с мен. Пък и във втори клас се появи един повтарач, Стоянчо, който беше по-зле дори и от мен. Четенето ми беше мъчително, писането почти невъзможно – постоянно подпитвах съученичките си коя буква как се пише и те ми ги рисуваха във въздуха. Гадно! Повечето ми съученици бяха пълни отличници, а Стоянчо дето беше по-зле от мен, отново остана да повтаря. Единствената ми заслужена шестица беше по математика, а по естествознание, шестицата ми я изкара майка – беше нарисувала схемата на кръвообращението на един голям кадастрон и обясних на класа, как работи цялата тази система.   В края на трети клас Калинка отново се върна и успехът ми се подобри, макар че вече не се налагаше да ми помага. Проблема ми беше, че не четях книги. Другите деца вземаха книги от училищната библиотека, по 5-6, аз дори не влизах в библиотеката. Слушам ги как си ги обсъждат, „Ти чете ли тая?”... „Иии, нали е много файнска!” Мен ме гледаха малко от високо – вече не ми викаха селяндур - бях си го отвоювал, с бой, с математиката... , а и вече говорех на техния език и имах приятели.   Но и Калинка, се интересуваше от това, какво четат учениците й.  Аз я обичах... Направо си бях влюбен в нея. Реших! - ще вземам книги от библиотеката! Просто така – без да ги чета, държа ги няколко дни и ги връщам. Виждат ме все пак с книги под мишницата – шушукат си нещо. Нека шушукат! Но трябваше да ги крия от майка, а и библиотекарката ме питаше дали са ми харесали... и други смущаващи въпроси. ... ...И ето вълнуващия миг! Калинка забеляза - веднъж се загледа в книгите ми – но... нищо не каза, и нищо не попита. Стана ми кофти. Прекратих „четенето” на книги от библиотеката... Щото Калинка можеше направо да гледа мислите ми. Пък те не бяха за показ и избягвайки погледа й не решавах проблема. Не ме свърташе. Започнах да търся някаква книжка, като за мен – да мога наистина да я прочета от край до край. Един ден обикалям библиотеката и разгръщам книгите. Библиотекарката ме гледа с любопитство, изключително търпелива. Ура! Накрая намерих – книгата беше точно, като за мен! На всяка страница имаше по четири реда, без да броим заглавието на стихчето! Взех я! Казваше се „Залъгалки” от Дора Габе. Аз не знаех, какво е залъгалка... Вероятно нещо за залъгване. Но едва ли авторката си е давала сметка, кого ще се опитвам да залъгвам с тях! Няма значение -  не ме интересуваше, какво пише в тази книга. Важното беше, че ще мога да кажа, че съм прочел една книга! И да не се крия от погледа на Калинка....   Библиотекарката ме изгледа с видимо неразбиране. Но ми записа книгата – картончето й беше празно –аз бях първият, който беше взел тази книга за прочит...  И тя ми беше първата!... Първата ми прочетена книга! Бях в четвърти клас!   ...Ето че пак се отплеснах ...  Всъщност и Калинка никога не е споменавала за книжовен език. Но беше внимателна и търпелива. Въпреки това, четенето за мен беше мъчение още няколко години. Давам си сметка, че можеше да бъде много по-зле и знам, какво дължа на моята първа учителка. Тя наистина знаеше, какво става в малките ни главици и можеше да гледа мислите ни. Понякога изтръпвах, като си помислех, че може да е видяла, колко много я обичам... Нещо, което усърдно се опитвах да скрия.     ПП. На клипа се изпълнява страхотна песен на латински. Изпълнителите видимо се кефят – от музиката и текста. Изглеждат изпълнени с любов. Със сигурност това не им е роден език. Но някой ги е научил да го обичат. ...Някой просто им е предал своята любов...  

Поздрави за изказаните мисли за езика чрез преживяното. Прав сте в това, че професията на учителя е призвание. И още ако едно нещо се преподава без любов то не достига до децата. За да има резултати - първо те трябва да бъдат обичани, после това с което пълним главиците им също трябва да бъде поднесено с чувство. Но така беше по наше време- ние обичахме предметите и заради учителите ни, и заради това, което умееха да ни внушат, чрез всеотдайността си, и заради тома, че ни научиха да обичаме това, което правим.

Блазе им на децата, които ще имат късмета с теб за даскал.
Надявам се преди да се оттеглиш , да имаш време и възможност да сбереш написаното от блога в книга - едно че е приятно да се прочете, друго че и подтиква към размисли по темата - Кое ме прави човек ?

Прочитайки написаното, човек си казва, може би, трябва да го проча още веднъж.
Но ако при Симеон малко българи са били грамотни, то за забележително кратко време, какво са 200-300 години за историята, при Иван Асен повечето са били грамотни!

например - създаването на книжовен иврид. Това понятие книжовен тук има резон.

за 20-30г. - един миг в историята.

интересно ми е да видя изграден книжовен цигански език. Това би трябвало да даде отражение в развитието на циганския етнос.

Имали са си азбука горките, но за беда техния цар Фарфарон си увил сиренето с папируса, на който тя била изписана и мишките го изяли. :)

И аз,... май ще си сменям специалностите.
Омръзнаха ми точните науки, искам нещо по-раздвижено и цветисто, като родният ни език например. Какви "разкошни постинги", какви умности и интересности се крият в интернет пространството...
Преди време и аз писах за езика, който използваме
http://feq.blog.bg/viewpost.php?id=170056
Глас в пустиня...
"ПОУМНЯВА" народа!

Ще се навръщат децата ни и внуците, родени и обучени в чужбина, ще се нуждаят най мого да научат езика на дедите си. Иначе, сега няма смисъл. В селата деца няма.Училища- затворени. Но... в Интернет има нъжда и днес от такова обучение. Започнете.

да попаднеш на човек, за когото учител е не работа, а призвание!
Същото мога да кажа за моят учител по математика в гимназията - Козарев. Човека, който ме накара да обикна тази наука.

направо си извира от теб и така кротко-кротко си тече...

Тая Калинка те е направила човек, да знаеш:)

Много странно, в и около Петрич също се използва „га“ вместо „я“, а пък Варна и Петрич са на доста голямо разстояние един от друг.

със селското училище ще ти отмине когато трябва да им обясниш, що ли значи непряко дъпълнение

защото миграционните вълни в България са в различни посоки, пренасяли са и езика със себе си.

...до освобождението. След това се заселват българи от различни места.

Бих искала да разкажеш как реагираха на новия ти български, когато го научи, хората от селото. А дали ти е идвал наум варианта детето да говори книжовно, но като тръгва първи клас се сблъсква с диалекта на учителката и децата? При моя син стана това. Кофти е. Не, не сме сменили местоживеенето. В описания от теб североизток сме.
Да не пропусна - написаното наистина ми хареса!

и сравнително бързо превключвах на съответния диалект и жаргон. Защото и във Варна си има жаргон, който е специфичен. Освен в добруджанското село, от където е баща ми, трябваше да свиквам на диалекта на плевенското село на майка ми - там вместо "ще" казват "жа", и не "псуват" а "попържат". Обаче там не ми се налагаше да жа-кам, нито да използвам разни падежи, щото не ме смятаха за местен, а само да използвам точните думички.

Иначе ако наблягаш на градския говор, рискуваш да станеш смешен. Приятелят ми от село Диньо се опитваше да говори по градски като мен, и обра подигравките.

По един-два месеца ми се е налагало да уча и на село, но учителите говореха литературно. Сега като се замисля, учителите на село си бяха интелигенция. (Дори дебелия директор Цвятко, който беше родом от селото говореше относително правилно)

Обаче има по-фундаментални сблъсъци - не с диалекта на учителя, а с неговата неграмотност. (Например учителка, която твърди че планетите излъчват собствена светлина, а звездите светят с отразена... )
Най-тежкият сблъсък е когато отношението на учителя е кофти: Отношението към предмета- примерно вместо да рецитира просто лае, Отвношението към учениците: набелязва си черни овце, жертви, и любимци... или пък се отнася подигравателно, но не понася да го бъзикат, дори добронамерено.

Обикновено се вчитам най-внимателно в първото изречение на всеки текст. После може да дочета и по диагонала. Та този постинг започва с това, как като имам повече пари, ще си променя живота и ще правя нещата, които искам /ще стана учител в селско училище/. Дали си го мислиш на сериозно няма значение. Искам само да кажа, че и аз съм в този капан от доста време. И си мисля, че сигурно така са повечето мъже над 40... Поздрави за постинга!

- не, не се надявам да имам повече пари.

А се надявам един ден парите да не ми трябват - т.е. да имам пенсия която да ми осигурява сносен жизнен стандарт.

Мисля че след като плащам максималната осигурителна вноска не би трябвало да звучи смешно че храня такива надежди-говежди.

Иначе си прав - има доста неща които бих вършил с по-голямо удоволствие от това, което работя в момента. И парите са това което ме задържа.

...Един вид проституция - ако погледнем по-широко на нещата.

"Дано съм здрав и да доживея онзи ден, когато парите няма да са ми нужни" -
обикновено първото изречение е най-важното
последното също -" Понякога изтръпвах, като си помислех, че може да е видяла, колко много я обичам... Нещо, което усърдно се опитвах да скрия."
понеже аз също се занимавам с думи, език, хора и най-вече с въпроси, те отгонорите са си в теб искам да те попитам
Познаваш ли случай от световната история, за някой човек от нашето съвремие който да е "жив, здрав и да няма нужда от пари"? това показва, че от първия си израз виждаш колко е нереално това което си мечтаеш? Другото е - и до днес ли така усилено криеш любовта си? И към хора и към...парите например? Защо толкова те е страх другите да не разберат че ги обичаш? Аз преодолях вече този страх, защото съзнавам, че докато съм жива и здрава, ще има нужда от тях и имам нужда от тях за да съм жива и здрава. Те са добри приятели и аз си ги обичам. Това беше въможност за тренировка на съзнанието и се извинявам, че го направих без предварително разрешение. Просто много се изкуших.
И още нещо, ако имаш всичките необходими пари за това, всичкото необходимо време и ресурси, би ли заминал на село да станеш учител?

Поздрави за постинга чудесен е.
Преди години се наложи да запиша синът си в държавно начално училище (зад океана).Моят английски не беше на нужното ниво за да се отпускам на дълги разговори.Въртяхме речниците в къщи за да схванем за какво ставаше въпрос в уроците на синът ми. Веднъж при едно мое посещение в училището младата и амбициозна учителка по (ESL-Английски като втори език ) ми показа с катигоричен жест, че трябва да изоставим езика с който сме дошли и да преминем изсцяло на английски.(за доброто на детето)
Спогледахме се вторачено, и синът ми се разплака.Явно учудването му е било толкова голямо, защото на коридора ни спря директорката на училището и като разбра за какво ставаше въпрос зададе един въпрос на учителката:"Ако вие сте в Китай на какъв език ще се скарате на детето си да не си играе с огъня?"
- Естественно на родния.....
Така ние се прибрахме в къщи доволни че може да се учи чужд език без да спирш да говориш родният.Колкото повече учихме единия, толкова повече убогатявахме другия.
Всичко се свежда до желанието ни.

България чества днес празника на Светите братя Кирил и Методий, смели проповедници на Христовото Евангелие и основатели на езика и културата на славянските народи. Светите Кирил и Методий, които през 1980 година провъзгласени за Покровители на Европа.
Да е честит най-светлия и български празник, да живее делото на двамата просветители вовеки!
Да сте живи и здрави, Вие учителите, които произнасяте с много любов нашето Азбуки!
Поклон пред делото Ви!

Нека празнуват всички грамотни хора
Поклон пред учителите
Честит да е най-светлия и български празник

Вие сте учител по призвание, колега Maev! С истинска загриженост пишете и толкова много си личи, че обичате и децта, и работата с тях! Не е въпрос на възраст това, а направен съзнателен избор. Всяко нещо, което се прави с любов и удоволствие, дава резултат. Това с пари не се постига. На село съвсем не е лошо. Природата и спокойствието не се купуват там. В града и въздуха струва пари. И на мене ми харесва този избор. Само че не искам като Робинзон Крузо, а с телефон, телевизор и компютър. Друго няма и да ми трябваV:)))
За "га" и "же" искам да отбележа, че ги има и в Хасковска област.:)
Желая ви здраве, настроение и позитивизъм!

A couple of years back when reading through from your mobile phone is not possible, I barely continue reading on the go, but these days I came across my self coming back for more from your writings and postings, and thanks to development in technology I can do this everyday whilst I travel.