Постинг
02.10.2009 14:46 -
Човекът с кучето
Автор: maev
Категория: Туризъм
Прочетен: 9415 Коментари: 10 Гласове:
Последна промяна: 02.10.2009 14:53
Прочетен: 9415 Коментари: 10 Гласове:
11
Последна промяна: 02.10.2009 14:53
Очертаваше се да е последния слънчев уикенд на есента. Грехота щеше да е да го пропуснем! Така че, когато Гюров ми се обади, нямах нужда от агитация. Оставих да избере някой от вариантите, които ми предложи, а когато отидох да го взема в неделя в седем разбрах, че е избрал варианта "Мальовица". (другият вариант беше вр.Мургаш)
Под „Мальовица” се разбира, тръгване от комплекс Мальовица, по предварително избран маршрут – не знам някога да сме минавали повторно по някой от многобройните маршрути.
Сега трябваше да минем през х.Мальовица, от там до заслона на БАК, а после покрай Злият зъб на изток, за да се спуснем на север по едни сипеи към Страшното и Йончевото езеро и да се върнем в комплекса.
Слънцето беше огряло върховете, а долу e сенчесто и малко потискащо. Но не това е основното...
Ръждясалите железа на влека, сега са ненужни и определено не грабват окото
...А усещането да влезеш в Природата през парадния вход! ...
....Невероятно е!
Последни разговори преди влизането в Националния парк. Потапяме се в красотата на гората. Започвам да снимам интензивно, с което предизвиках иронична усмивка у Гюров – „Бате, да не би скоро да си си купил фотоапарата?!”
Гората по целият склон беше изгоряла преди години.Въстановяваше се трудно.
Има и такива недоразумения в националния парк.
Стигнахме хижата, която все още беше в сянката на планината.
Тук зимата започва рано.
Широколистните дървета по склона са пожълтели вече.
Папратите са попарени от студа
Студ!
...А тази гъбка, като че ли се опитва да надигне камъка...
Събрали сила от топлината на конските фашкии, мухоморките си пробиват път към слънцето
Изобщо, накъдето обърнеш фотоапарата - красота! И е така през всички сезони.. Едва ли има място с повече паметни плочи на загинали.
Имена на хора, които са заплатили скъпо... Преценили са че си струва риска! Дали е по-трудно да се бориш и да побеждаваш природата, или пък да живееш в хармония с нея?... Можем да разсъждаваме, дали тези опитни алпинисти и планинари са загинали тук заради красотата, или заради тръпката... Никога няма да разберем, въпреки многото изписано по въпроса!... ...Освен ако не опитаме!... Гюров потегля към БАК, а аз правя още няколко снимки...
Стигаме до заслона. Той е изходен пункт за много маршрути. Околните върхове са презисвикателство за планинари и алпинисти – Камилата, Злият зъб, Орловец, от другата страна – Двуглавият, Иглите... Заслонът на БАК ни посреща с тази купчина железа
Докато моят приятел ми обясняваше по-нататъшния ни маршрут, просвам мокрите риза и тениска и отварям раницата. Беше настъпил дългоочаквания миг за първия сандвич. (това е измерител за време – като „първите петли”)
Лирично отклонение1: Сандвичът! Нещо на глед просто и рутинно, но му отделям съответното време за приготвяне, защото смятам, че е важен. Сандвичът е неразделна част от ходенето по планината... част от удоволствието. Той трябва да съдържа някои задължителни неща – хляб, месо, кашкавал/топено сирене... И непременно нещо, което да придава определен вкус, – нарязани маслини, или парченца чушка, а през зимата може нарязана кисела краставичка, или ситно нарязана царска туршия... Въпрос на личен избор – важното е, когато го ядеш да ти е кеф и да си почиваш. Затова всяка от съставките се избира внимателно. При еднодневни преходи най-необходимото е – литър чешмяна вода и два сандвича. Обикновено се презапасявам – правя по три сандвича и вземам още нещо за плюскане – с което да се изненадам приятно, когато отворя раницата. Сред природата, сетивата са изострени. В такива случаи човек усеща по неповторим начин приятния вкус на обикновената българска вафла, на обикновената българска бисквита, вкусът на обикновената българска ябълка. (когато е прохладно, може да се вземе и най-обикновен швайцарски шоколад) Край наЛО1. Наблюдаваме група от четири човека, която се движи по отсрещния сипей между Зъба и Орловец. Гюров ми казва, че там трябва да има пътека към Орловец, по която много му се иска да мине, но не я знаел точно къде е. Извади своето швейцарско ножче. Може би съм го погледнал малко от високо, защото каза натъртено, че това е най-доброто, според него, купено от официалните дистрибутори и т.н... Като малък все си мечтаех за джобно ножче и фенерче и се хващам, че и сега се заглеждам по такива неща... Успокоих се при вида на това ножче в ръцете на Гюров, усещах че съм някак си... нормален... и че е съвсем в реда на нещата да му завиждам...
Накарах го да ми покаже, какви „функции” има – нещо което той направи с голямо удоволствие... и с известна гордост. Чаках да разбера, как са му се откъснали от сърцето толкова пари... „Ами питаха ме в къщи, какво да ми подарят за рожденния ден ... А това ножче дълго време го бях оглеждал и избирал... но като му погледнех цената... Какво пък - рекох си - все нещо и аз съм заслужил в тоя живот... и мога да се оставя да ме поглезят!...” Запитах се, колко ли години го е гледал по витрините и си е мечтал за това ножче?! ... Вр.Мальовица! Под него може да се види Елениното езеро.
вр.Комилата – изглежда като купчинка камъни
Докато се занимавахме с ножчето, изгубихме от поглед групата – сипеят беше празен. Гюров изрази съжаление, че не успяхме да ги проследим. Точно тогава на сипея от някъде излезе Човекът с кучето. Беше с червена шапка, а и кучето беше доста игриво и успяхме да видим, къде отиват. Предложих на Гюров да изследваме въпросния маршрут, което той прие с видима радост. „Ами тогава - командвай, бате!” казвам му... Пътеката по сипея се оказа доста прилична
Подобни растения винаги са ме удивлявали
От билото се вижда Рилския манастир
Малко релакс, докато Гюров проучва пътечките
Пълня очи с красиви гледки и... виждам отново Човека с кучето – беше на двуглавия връх. Двуглавият връх – трудно, но достъпно място(без въжета)
Човекът с кучето
вр.Орловец от долу
„Бате, тук е халката! Мисля че можем да се качим” - настроението на Гюров е приповдигнато.
Халката в подножието на Зъба.
Приятеля ми позволява да го снимам и дори позира... :) Това май никога преди не се е случвало!... Използвах доброто му настроение, за да му предложа, да отидем на Двуглавия, но той категорично се противопостави. Дори ме подсети за една случка преди 25г, когато се качихме на някакви скали и един от групата не можеше да слезе...
...Ето го и него - Човекът с кучето! Дадох си сметка, че благодарение на него сме на това красиво място... и с приповдигнато настроение.
Едно красиво куче изчаква стопанина си.
Не можех да разбера, какво толкова ме беше впечатлил този човек – малко по-възрастен от нас, изглеждаше уравновесен и много, много позитивен. С благи думи успокои кучето, да не ни лае – едно сладурче, кокер шпаньол на име Боби. Човекът отговори изчерпателно и без досада на всички въпроси, които му зададохме. Гюров се поинтересува как е стигнал до Двуглавия връх. „По пътеката, там долу... А на обратно - от другата страна... Малко е страшничко, но... няма как...” После ни осведоми, че ако ще ходим до Мусала, лифтът не работи... Изглеждаше, като човек постигнал хармония в живота. Започнах да си задавам разни въпроси - професия, семейство, занимания... а и основния въпрос който в такива случаи ме вълнува – кое го влече към планината... Но... Попитах го, не се нараняват крачетата на това мъничко куче. „Засега не.” Но той имал още две кучета,(майка и сестра на Боби), които се редували да му правят компания в планината. По северния склон плъзва мъгла
Мъглата прави Зъба още по-красив и страховит
На Орловец – отново в компанията на Човека с кучето...
Двуглавият - от тук изглежда недостъпен
Халката от горе
Гмурваме се в мъглата по обратния път.
Очите започват да търсят красотата долу, в камънаците и между тях
Определено има интересни скални образци
Този камък съм го кръстил – „Окото на кашалота”
Старата дупка на БАК – сигурно е спасила много хора от измръзване
Стигаме набързо до втората тераса. И тук отново се натъкваме на Човека с кучето ... и с жена! Оставили сме раниците - сега сме на „втория сандвич”, но не знам защо не мога да откъсна поглед от тази интимна гледка – Човекът с кучето и неговата жена... Предполагам, че това се дължи и на магията на мъглата, на тишината...
Човекът с кучето. Малко в страни от тях, жената, която знае точно своето място.
Заговарям ги... Позволяват ми да ги снимам... Питам от колко време са заедно – Човекът се замисли, може би за да даде точен отговор. „От 15 години” - изпревари го жената... Човекът, остана изненадан от това число, което накара жената да се усмихне. И аз се изненадах... Петнайсет години ми се сториха много, защото разликата във възрастта им изглеждаше голяма.
Усещане за хармония.
Усещането за хармония! То винаги ме съпътства, когато се връщам от планината! За това голям принос има и приятеля ми Гюров, който понася моята компания и ме кара да се чувствам сигурно и да се кефя на природата. Водехме обичайните разговори на връщане – за децата, за работата, преживени премеждия и неволи... И макар да не го споменахме нито веднъж през целия път, в съзнанието ми се появяваше отново и отново Човека с кучето... ....
ПП. В последните години, промених много неща в живота си. Не знам защо но, като че ли ме е страх да имам куче...
Ръждясалите железа на влека, сега са ненужни и определено не грабват окото
...А усещането да влезеш в Природата през парадния вход! ...
....Невероятно е!
Последни разговори преди влизането в Националния парк. Потапяме се в красотата на гората. Започвам да снимам интензивно, с което предизвиках иронична усмивка у Гюров – „Бате, да не би скоро да си си купил фотоапарата?!”
Гората по целият склон беше изгоряла преди години.Въстановяваше се трудно.
Има и такива недоразумения в националния парк.
Стигнахме хижата, която все още беше в сянката на планината.
Тук зимата започва рано.
Широколистните дървета по склона са пожълтели вече.
Папратите са попарени от студа
Студ!
...А тази гъбка, като че ли се опитва да надигне камъка...
Събрали сила от топлината на конските фашкии, мухоморките си пробиват път към слънцето
Изобщо, накъдето обърнеш фотоапарата - красота! И е така през всички сезони.. Едва ли има място с повече паметни плочи на загинали.
Имена на хора, които са заплатили скъпо... Преценили са че си струва риска! Дали е по-трудно да се бориш и да побеждаваш природата, или пък да живееш в хармония с нея?... Можем да разсъждаваме, дали тези опитни алпинисти и планинари са загинали тук заради красотата, или заради тръпката... Никога няма да разберем, въпреки многото изписано по въпроса!... ...Освен ако не опитаме!... Гюров потегля към БАК, а аз правя още няколко снимки...
Стигаме до заслона. Той е изходен пункт за много маршрути. Околните върхове са презисвикателство за планинари и алпинисти – Камилата, Злият зъб, Орловец, от другата страна – Двуглавият, Иглите... Заслонът на БАК ни посреща с тази купчина железа
Докато моят приятел ми обясняваше по-нататъшния ни маршрут, просвам мокрите риза и тениска и отварям раницата. Беше настъпил дългоочаквания миг за първия сандвич. (това е измерител за време – като „първите петли”)
Лирично отклонение1: Сандвичът! Нещо на глед просто и рутинно, но му отделям съответното време за приготвяне, защото смятам, че е важен. Сандвичът е неразделна част от ходенето по планината... част от удоволствието. Той трябва да съдържа някои задължителни неща – хляб, месо, кашкавал/топено сирене... И непременно нещо, което да придава определен вкус, – нарязани маслини, или парченца чушка, а през зимата може нарязана кисела краставичка, или ситно нарязана царска туршия... Въпрос на личен избор – важното е, когато го ядеш да ти е кеф и да си почиваш. Затова всяка от съставките се избира внимателно. При еднодневни преходи най-необходимото е – литър чешмяна вода и два сандвича. Обикновено се презапасявам – правя по три сандвича и вземам още нещо за плюскане – с което да се изненадам приятно, когато отворя раницата. Сред природата, сетивата са изострени. В такива случаи човек усеща по неповторим начин приятния вкус на обикновената българска вафла, на обикновената българска бисквита, вкусът на обикновената българска ябълка. (когато е прохладно, може да се вземе и най-обикновен швайцарски шоколад) Край наЛО1. Наблюдаваме група от четири човека, която се движи по отсрещния сипей между Зъба и Орловец. Гюров ми казва, че там трябва да има пътека към Орловец, по която много му се иска да мине, но не я знаел точно къде е. Извади своето швейцарско ножче. Може би съм го погледнал малко от високо, защото каза натъртено, че това е най-доброто, според него, купено от официалните дистрибутори и т.н... Като малък все си мечтаех за джобно ножче и фенерче и се хващам, че и сега се заглеждам по такива неща... Успокоих се при вида на това ножче в ръцете на Гюров, усещах че съм някак си... нормален... и че е съвсем в реда на нещата да му завиждам...
Накарах го да ми покаже, какви „функции” има – нещо което той направи с голямо удоволствие... и с известна гордост. Чаках да разбера, как са му се откъснали от сърцето толкова пари... „Ами питаха ме в къщи, какво да ми подарят за рожденния ден ... А това ножче дълго време го бях оглеждал и избирал... но като му погледнех цената... Какво пък - рекох си - все нещо и аз съм заслужил в тоя живот... и мога да се оставя да ме поглезят!...” Запитах се, колко ли години го е гледал по витрините и си е мечтал за това ножче?! ... Вр.Мальовица! Под него може да се види Елениното езеро.
вр.Комилата – изглежда като купчинка камъни
Докато се занимавахме с ножчето, изгубихме от поглед групата – сипеят беше празен. Гюров изрази съжаление, че не успяхме да ги проследим. Точно тогава на сипея от някъде излезе Човекът с кучето. Беше с червена шапка, а и кучето беше доста игриво и успяхме да видим, къде отиват. Предложих на Гюров да изследваме въпросния маршрут, което той прие с видима радост. „Ами тогава - командвай, бате!” казвам му... Пътеката по сипея се оказа доста прилична
Подобни растения винаги са ме удивлявали
От билото се вижда Рилския манастир
Малко релакс, докато Гюров проучва пътечките
Пълня очи с красиви гледки и... виждам отново Човека с кучето – беше на двуглавия връх. Двуглавият връх – трудно, но достъпно място(без въжета)
Човекът с кучето
вр.Орловец от долу
„Бате, тук е халката! Мисля че можем да се качим” - настроението на Гюров е приповдигнато.
Халката в подножието на Зъба.
Приятеля ми позволява да го снимам и дори позира... :) Това май никога преди не се е случвало!... Използвах доброто му настроение, за да му предложа, да отидем на Двуглавия, но той категорично се противопостави. Дори ме подсети за една случка преди 25г, когато се качихме на някакви скали и един от групата не можеше да слезе...
...Ето го и него - Човекът с кучето! Дадох си сметка, че благодарение на него сме на това красиво място... и с приповдигнато настроение.
Едно красиво куче изчаква стопанина си.
Не можех да разбера, какво толкова ме беше впечатлил този човек – малко по-възрастен от нас, изглеждаше уравновесен и много, много позитивен. С благи думи успокои кучето, да не ни лае – едно сладурче, кокер шпаньол на име Боби. Човекът отговори изчерпателно и без досада на всички въпроси, които му зададохме. Гюров се поинтересува как е стигнал до Двуглавия връх. „По пътеката, там долу... А на обратно - от другата страна... Малко е страшничко, но... няма как...” После ни осведоми, че ако ще ходим до Мусала, лифтът не работи... Изглеждаше, като човек постигнал хармония в живота. Започнах да си задавам разни въпроси - професия, семейство, занимания... а и основния въпрос който в такива случаи ме вълнува – кое го влече към планината... Но... Попитах го, не се нараняват крачетата на това мъничко куче. „Засега не.” Но той имал още две кучета,(майка и сестра на Боби), които се редували да му правят компания в планината. По северния склон плъзва мъгла
Мъглата прави Зъба още по-красив и страховит
На Орловец – отново в компанията на Човека с кучето...
Двуглавият - от тук изглежда недостъпен
Халката от горе
Гмурваме се в мъглата по обратния път.
Очите започват да търсят красотата долу, в камънаците и между тях
Определено има интересни скални образци
Този камък съм го кръстил – „Окото на кашалота”
Старата дупка на БАК – сигурно е спасила много хора от измръзване
Стигаме набързо до втората тераса. И тук отново се натъкваме на Човека с кучето ... и с жена! Оставили сме раниците - сега сме на „втория сандвич”, но не знам защо не мога да откъсна поглед от тази интимна гледка – Човекът с кучето и неговата жена... Предполагам, че това се дължи и на магията на мъглата, на тишината...
Човекът с кучето. Малко в страни от тях, жената, която знае точно своето място.
Заговарям ги... Позволяват ми да ги снимам... Питам от колко време са заедно – Човекът се замисли, може би за да даде точен отговор. „От 15 години” - изпревари го жената... Човекът, остана изненадан от това число, което накара жената да се усмихне. И аз се изненадах... Петнайсет години ми се сториха много, защото разликата във възрастта им изглеждаше голяма.
Усещане за хармония.
Усещането за хармония! То винаги ме съпътства, когато се връщам от планината! За това голям принос има и приятеля ми Гюров, който понася моята компания и ме кара да се чувствам сигурно и да се кефя на природата. Водехме обичайните разговори на връщане – за децата, за работата, преживени премеждия и неволи... И макар да не го споменахме нито веднъж през целия път, в съзнанието ми се появяваше отново и отново Човека с кучето... ....
ПП. В последните години, промених много неща в живота си. Не знам защо но, като че ли ме е страх да имам куче...
1.
анонимен -
И все пак какво работи този човек с ...
02.10.2009 15:21
02.10.2009 15:21
И все пак какво работи този човек с кучето...стана ми любопитно. С каква професия или работа човек може да не прави много компромиси със себе си и да постига хармония. Написаното е хубаво, снимките също. Поздравления!
цитирай
2.
анонимен -
Въпрос
02.10.2009 15:28
02.10.2009 15:28
Това: "Човекът с кучето. Малко в страни от тях, жената, която знае точно своето място." не е ли малко, да не кажа доста, двусмислено, а ?!?
Мерси за великолепната виртуално разходка!
цитирайМерси за великолепната виртуално разходка!
всичко е написано толкова красиво...и снимките са великолепни...бях очарована...до момента в който прочетох това :Човекът с кучето. Малко в страни от тях, жената, която знае точно своето място.
всъщност...какво искаш да кажеш с това изречение!?
цитирайвсъщност...какво искаш да кажеш с това изречение!?
А третия...кой е третия човек с теб и Гюров?!
цитирай... че точно Тя, жената е най-очароващото!
Мога да изпиша много, само върху последните две снимки, и да изтрия всичките 50 снимки с камънаци, клек и небе... с такива картинки е пълно...
...Целият пост е провокиран от тази жена, която не посмях да погледна отблизо в лицето - от страх да не разваля магията на тези няколко минути (докато дъвках втория сандвич...) Тогава наистина осъзнах че този човек е постигнал Хармонията и вече не ме интересуваше нито какво работи, нито какво търси в планината...
цитирайМога да изпиша много, само върху последните две снимки, и да изтрия всичките 50 снимки с камънаци, клек и небе... с такива картинки е пълно...
...Целият пост е провокиран от тази жена, която не посмях да погледна отблизо в лицето - от страх да не разваля магията на тези няколко минути (докато дъвках втория сандвич...) Тогава наистина осъзнах че този човек е постигнал Хармонията и вече не ме интересуваше нито какво работи, нито какво търси в планината...
- нямаше трети - някой случайно попаднал в обектива.
цитирайа недоизказано :)
цитирайНа Орловец има трети човек :)
цитирай:)
цитирай
10.
анонимен -
благодарност
25.11.2009 12:03
25.11.2009 12:03
След тази прекрасна разходка,денят ми ще е абсолютно позитивен.Съвет -вземете си куче,няма нищо страшно,грижите не са толкова колкото си мислите.Но с куче в планината е върховно удоволствие.Зная от опит.Имам чао-чао и редовно се разхождаме на Витоша.Успех
цитирайТърсене