Аз и милото... на Олимп! Само двамата!  Ще бъде незабравимо преживяване... може би... Във всеки случай с нетърпение чакам да ме яхне!

       От две години сме заедно и не ми е създавала никакви проблеми. Лека, иновативта, както е модерно да се казва,  с прилична вместимаст, тя е идеална за "неделен войник", като мен. Оглеждал съм и други раници, но или са прекалено големи и тежки, или пък са малки, като за катерачи. Освен това тя ми грабна окото и със скромната си външност - не много натруфена с каишки и джобове, без прекаляване с ярките цветове, с хубав удобен колан за кръста и подходящо проветряване на гърба.

   "Мило" - това е марката на раницата, която си избрах и досега не съжалявам.

        Вече две години сме заедно - не ми е дотежавала, нито пък ми е правила някакви рани, макар че понякога я нося и на голо.

      Идеята за разходка до  Митикас- първенеца на Олимп ми дойде преди две години,  но се отказах – бях изчел много драматични истории.

Това лято пак реших да направя опит – поне до  върховете  Скала и Сколио, които са описани като достъпни … пък после ще видим...

Предварителната ми подготовка, беше да си набавя някаква карта – „милото“ е винаги готова- друго нейно ценно качество, за  което изпитвам дори любов и уважение!...  вътре има всичко за сезона, трябва да се добави само вода и храна.

Чудех се, колко време ще ми е нужно – исках да избягна спането в хижа…

… Заровичках отново в мрежата - изгледах ... пак....разни клипчета – отново много драматични, описващи това изкачване, като един вид геройство, с преодоляване на премеждия, страхове, тръпки и пр…

… Реших! - ще решавам на място.

 

Ето я и поредната отпуска - от известно време прекарвам отпуските си в Гърция.

Лирично отклонение1: Не че не съм патриот. Патриот съм си. Но съм противник на голия патриотизъм. Щото голият патриотизъм е като голия задник – все ще се намери кой да се възползва от него! Иска ми се да си дам парите на Българския туризъм, но той не иска за ги вземе. Иначе се оплаква, че никой не го подпомагал. И не само при туризма е така, а навсякъде, където срещу пари трябва да се свърши някаква работа.

Не обичам да се натрапвам, нито пък да превъзпитавам някого. Няма смисъл да си губя времето да превъзпитавам българския туризъм, нито българската здравна система нито българската държавица. Знам, че навсякъде всичко се прави от едни добри отрудени хорица, като мен... Хора, които са част от народа, който безкрайно много обичам, хора, които си скъсват гъзъ от бачкане за да направят нещата възможно най-отблъскващи и да скапят всякаква надежда, че някога нещо ще се оправи. Звучи сърцераздирателно - за да не се разплача слагам край на отклонението.Край на ЛО1.
 

 

1.Приония – неасфалтиран паркинг от който обикновено се тръгва. Има ресторант и вода.

 

Предварително си отбелязвам на GPSа изходния пункт – паркинга на Приония в Олимп.("GPSа не е лукс, а средство за предвижване" - перифразирам велик човек, който младите няма да знаят) Уж на майтап, да видя как става номера, си правя и резервация за хижа Spilios Agapitus  или Refuge A. Щото нямаше предварително обявени цени – има само форма за резервация, но цената излезе по-малка от очакванията ми – само 13 евро. Освен това получих още в първия мейл на хижарката Мария Золота цялата информация – колко ще струват чаршафите, че мога да си взема спален чувал или бельо за леглото, че опъването на палатки е забранено, това че в хижата има чехли – задължителни за да те допуснат вътре (това ме накара да се усмихна иронично), че душовете са само със студена вода, че можеш да си оставиш раницата, когато се изкачваш нагоре… че трябва да пристигнеш в хижата до 20.00ч. за да ти се пази резервацията и че в 22.00ч се гасят лампите навсякъде и хижата се заключва, за да се отключи в 6.00ч.... че сервират храна, че може да се купи вода…

 

2.Ура! Покривът на Refuge A се вижда. От тук нататък има още „само“ час и 50 минутки ходене;

 

След като направих резервацията, се подготвих – да не излагам реномето на българския мъж, известен като дисциплиниран, точен и сериозен. Дори отидох по-рано  - към 3.00ч. след обяд бях там, след четиричасово ходене. Горещо е, но това не е нещо което ме плаши – винаги си мисля за моите баби и дядовци, които в студ и жега са работили на полето… на къра. А аз съм тръгнал да си правя кефа… все пак. Да, кеф не се прави лесно! Особено ако го правиш сам на себе си...

 

Още на тръгване ми мина през ума, че прекалено се бавих при колата и може да съм я забравил отключена. Замислих се дали да не се върна… Но… Продължих и се опитвах да не мисля това, после умората изтри тези мисли от главата ми.

Все се надявах да взема разстоянието за по-малко от обявените 3-4 часа, но си намирах причина да спирам – разговарях с почти всеки срещнат – от къде си, до къде се качи, как е горе… Представители на около 20 държави срещнах – ще ги изброя за да не приказвам на ангро: БГ, Гърция, Турция, Македония, Сърбия, Румъния, САЩ, Франция, Германия, Полша, Чехия, Унгария, Дания, Холандия, Канада, Индонезия, Русия Украйна, Молдова… е не можаха да станат 20 но не са малко. Всеки от слизащите беше доволен, дори тези, които се бяха отказали в последния етап по различни причини.

 

3.Хижа Spilios Agapitos Refuge A– поглед отгоре. Капацитет 110 души.

 

Имаше цели семейства, с по едно и две деца. Други пак бяха завърнали се от някъде гърци – напр. гърче от САЩ показва на гаджето си Олимп; или руснаци от гръцки произход емигрирали след промените, упражняват хобито си – снимки на редки специфични растения – тези излизаха извън пътеката и ги питах, какво толкова снимат?

 

Върховете ми изглеждаха недостижимо високи и избягвах да мисля за тях, като за някаква цел. Хванах се, че още след първия час, един от въпросите ми беше, колко остава до горе? – отговаряха ми с усмивка. Усещах че искат да понамалят времето. Срещам катърите и техните водачи, които снабдяват хижите с провизии. Сещам се за един човек с куче, който изпълнява ролята на снабдител на х.Черни връх… Мисля си за Гюров, приятеля ми с който винаги ходя на планина, независимо дали е с мен или не... Той ми е като ангел хранител...

 По някое време видях покрива на хижата – беше отчайващо високо! Е, пристигнах - един час и 50 минути след това.

Питам за Мария Золота – оказва се че е точно тя - дава ми една книга да си попълня данните, пита защо адреса ми не съвпада с този от картата, няма никакви търговски усмивки и вежливости. Показва ми шкафа с чехлите, които трябва да обуя за да се настаня.

 

4.Стаята в която съм настанен – чистота и ред;

Едва тогава ме кани да вляза в стаята  - показва ми тоалетната, показва ми моето легло, дава ми чаршафи и ми изрежда правилата.

На рецепцията има ценоразпис за това, което може да се купи за ядене. Има многобройни сувенири- тениски и други нещица. Цените са като в ресторант, но и катърите душа носят! 

Запознах се с някои от хората, които бяха там, взех едно малко шише вода и тръгнах нагоре – да видя каква е хавата. Стигнах до разклона вр.Скала – Зонария х.Какалос. Понаправих малко снимки. По пътя двама земляци, добруджанци се приготвяха да къмпингуват. Като помислиш, какво толкова икономисват, но може пък да имат други съображения... Гръцки бизнесмен си беше наел съпровод, да го заведе заедно със сина му до х.какалос – Refuge C. Попита ме дали ми харесва – задоволих суетността му с отбрани суперлативи за природата и за нивото на обслужването. Водачът поназнайваше български и започна да ме подканя да тръгна с тях... „Айде бульгаро, помалецку помалецку! Горе има убави момице!” – не можех да не се трогна! 

На връщане понаснимах малко диви кози. Техните са по-питомни и доверчиви. Може би бракониерството тук не е повод за гордост и начин за изживяване на детски комплекси. По-дребни са от нашите – сега е периодът, когато си сменят козината.

 Минах покрай вододайната зона на хижата – една пряспа преградена с ограда от камъни, без цимент. В оградата напъхани два маркуча, които отвеждат водата на около 100-200 метра надолу до хижата.

 

5.Дива коза! Държи се като питомна - позволява да я снимам от доста близко разстояние в продължение на няколко минути.

5а. ...Дори изглеждаше сякаш че позира

Пристигам. Чувам още в началото българска реч. Поздравявам със „Здравейте българи юнаци!“ Три момчета на възраст около 50-те се бяха организирали! – не е ли прекрасно! Като в онази песен – лале ли си, зюмбюл ли си! 

Вече стаята се беше понапълнила с хора – запознавахме се. Споделяхме едно друго, кой от къде идва за къде се е запътил. Имаше трима руснаци от Новосибирск – Аня, Денис и Вова (Владимир), програмисти от някакво МГУ – представих се като Дядя Митя, което накара момичето, Аня,  да покаже хубавата си усмивка. Пита ме до къде смятам да ходя – казвам, че все пак бих искал първо да се събудя утре сутринта… но и тогава едва ли ще правя планове. И... получих още една усмивка.

 

Поръчах си вечеря – боб чорбица, да видя как я правят гърците и месо с картофи, което Денис ми препоръча. Поръчах си и едно узо – за да заспя по бързо. Не ми хареса, щото беше топло може би…

Лирично отклонение№2: На връщане, казах на един грък, че това (узото) е единствения кусур който успявам да намеря на Мария Золота. Той обаче ми каза, че по принцип узото си е боклук, измислен за чужденци. Ако искам нещо качествено, трябва да си поръчам ципоро. Попитах го не е ли едно и също – просто търговско име – знаех че думата „узо“ има италиански корени… Той ми каза че не е… Ципорото се правело от грозде… (аха рекох си – анасонлийка) Не било така – отново последва обяснение по какви стари традиционни рецепти се прави въпросния еликсир, като накрая завършва с думите:  „...намери и купи ципоро… „Tsiporo is cleaning mind!“ – След тези думи от само себе си се разбира, че първата ми работа, като се прибрах беше да потърся ципоро. Но, възникна проблем -  установих, че се чувствам доста пречистен, след досега ми с Бяло море и разходката из планината – какво да чистя? Ходенето по планини is cleaning mind! – бих казал определено... и по-малко гледане на новини… Край на ЛО2.

 

Отидох на малко приказки със сънародниците… Декларираме, че не сме големи планинари, нямаме почти никакъв опит... но от лаф на лаф, разказахме доста интересни неща, къде сме били по чукарите... Каменните пейки започнаха да стават студени и неусетно наближи 10 – часът за гасене на лампите.

 Отидох до тоалетната и банята да си изплакна устата – не носех паста за зъби и се опитвах да свърша това с джабуркане. Едно руско момиче от Молдова ми подаде пастата си за зъби – отказах, а тя направи обидена муцунка. Съжалих, че съм отказал… казах че трябва да свиквам с планинските условия. Намигнах й – мисля че ми прости.

На тези които се гласят да ходят на Олимп и гледат на този скромен разказ, като на полезен пътеводител, ще препоръчам да си купят тапички за уши. Определено. Много полезен аксесоар, който аз като „one day tripper“ нямах в раницата си и не ми дойде на ум да си направя запушалки от тоалетна хартия. Хъркането беше ужасно и въпреки че положих усилия и бях изпил почти половината узо, не успях да заспя дълго. Някой се решаваше да сбута хъркащия, но щафетата се поемаше от друг току що заспал щастливец. Притеснявах се, че ако заспя и аз ще се разхъркам, след като ми се запуши носа. Ако пък взема, че се разкашлям… Малко завидях на земляците, които сигурно са по-добре в палатката.

Все пак сигурно съм успял да подремна. Събудих се към пет часа и станах въпреки че ми се спеше още.

 

6.Едни снимат изгрева на слънцето…

Хубавото на ранното ставане – от казармата го знам, е че не се буташ на умивалниците и не чакаш пред тоалетната. Тук тоалетните са много чисти – по чисти са от тоалетните в елитни БГ ресторанти и например от тоалетните на БНБ – Българската народна банка.(споко, няма да правя лирично отклонение за тоалетните) Чистотата тук е издигната в култ и ми се струваше някак си изкуствена, показна, демонстративна – един вид диктатура. Бях си обул обувките и исках да вляза във вътрешността на хижата – последва кротка, но твърда забележка на Мария, на която не можех да не се подчина.

Като протест се отказах да пия чай и да посещавам столовата – хапнах навън, каквото си носех и пих от водата, която си носех.

 

7.Върховете, осветени от изгряващото слънце

 

8.Българските момчета се подготвят за разходка – ранъта прай борбъта!

 

9.Дядя Митя и Аня;

 
   Там има чешмичка, на която пише нещо на гръцки – може би предупреждава. Реших че ако водата е наистина опасна и не става за пиене, ще пише и на английски. Напълних едно шише – ей на, засега нищо ми няма!

 

Сънародниците ми започнаха да си похапват. Другите пък снимаха джулай морнинга. Морето не се виждаше отчетливо, но беше там някъде, от където започна да се показва слънцето. Голите върхове, към които щяхме да тръгнем придобиха невероятен червеникав оттенък, като в американски уестърн.

 

Появи се и руската ми приятелка Аня – „Здраствуй, Красавица!“ казвам бодро, а тя се смее и се гушва сънено в мен  „Дядя Митя!“ – направихме си селфи. Знаеш ли дядя Митя, казва ми – ти също си „человек красивый“!  Споделям че много пъти са ми го казвали, но не вярвам… Излъгах – малко преди това, като гледах скалите горе, си рекох, че ще ми трябва дупе и за качването и за слизането… неволно се хванах за задника и си дадох сметка, че е супер… А след простичките думи на това руско момиче усещам, че освен част от багажа си, оставям и част от годинките си тук – може би затова ми беше сравнително леко изкачването.
 

 

10. Поглед към морето от първата пейка. Понякога на снимка изглежда по красиво отколкото в действителност.

 

11. Втората пейка. След нея изкачването е плавно и монотонно.

 Тръгнах преди всички, защото ходя бавно … да взема преднина. Някъде на първата пейка ме застигат българите. Снимахме се, снимах ги, снимах и морето, което сега се виждаше, защото по невероятен начин отразяваше слънцето.

Изоставам от групата, за да не ги бавя. На разклона се обличам, защото облаците обгърнаха всичко и стана студено. Започнах изкачването към връх Скала.

В мъглата чувам зад гърба си гласа на Аня – говореше си с едно от хижарските кучета, което беше тръгнало след нея и я съпроводи чак до върха(Скала).

Облаците ту се сгъстяваха на запад, ту се разтваряха и откриваха гледки към върховете. На връх Скала видях раниците на руснаците и щеките оставени в една оградка направена от камъни. Бяха тръгнали към Сколио.

 

12.Аня си говори с кучето, което реши да я съпроводи  по пътя към вр.Скала

 

13.Връх Скала ни посреща в мъгла;

 

14.Тук оставяме раниците за разходка до вр.Сколио

 

15.Сколио – издебвам когато няма облаци

 Помислих, че това е Митикас и се запътих натам. По средата на изкачването ме срещат и ми казват че има прекрасна гледка към Митикас – обръщам се и аз натам и чак сега виждам върха – една огромна глава и нейният нос – Митикас. Там вече бяха пристигнали хора и се виждаха, как махат, даже гласовете им се чуваха.

 

16.Митикас – носът на титаничната глава

 

17.Носът изглежда близко. Чуват се гласовете на хората там. Но на него ще съм след повече от час.

 
17а.  Митикас. Лека мъглица на мястото за изкачване.

Изглеждаше стръмно и скалисто. Върнах се отново на вр.Скала. Започнах да слизам по камънаците към Митикас. Имаше маркировка през около два метра, така че и в мъгла не можеш да се отклониш много. А облаците, като че ли се разбиваха в този хребет – бягаха настрани, така че нагоре по „пътеката“ имаше видимост.

На места има огромни процепи, кулоари, да те е страх да погледнеш. А там, където е най опасно има поставени въжета. Общо взето е приятно, защото е спускане и не ме натоварва физически.

 

18.Българите слизат видимо доволни – изпълнили са си програмата.

 

19.Това нещо ми предстои – оглеждам се, внимателно, старая се да не получа световъртеж

 

20. Надникване към големият казан – Мегала Казания – една огромна дупка между върховете Сколио, Митикас и масивът Стефани

 

Отново чувам гласа на Аня, глезеше се на Денис,  че е невъзможно да мине от там, а Володя вървеше преди тях и ги снимаше. Изчаках да се появи зад скалата - като ме видя започна да ми маха  - бях приготвил апарата за снимка.

Настигна ме в подножието преди голямото изкачване: „Дядя Мийть! – ще те прегърна за да ти дам сили!“ – не се противих. Явно съм имал уморен вид.
 

 

21.Чуват се глезенето и смехът на Аня. След малко се появява и самата тя!

 

22.Едно от вълнуващите местенца – някъде там има въже

 

По средата на големия улей срещнах българите, които слизаха. Последен беше Христо. Каза ми, че се връщат, щото трябва да се прибират. Озадачих се, защо бързат – когато човек си прави кефа, не трябва да бърза!

По-нагоре срещнах един от добруджанците. Той ми каза, че наистина това, което виждам е върха и хората на него, но преди него има още едно слизане и качване. Вече не ми пукаше… Мислех си за слизането – то ми изглеждаше по-рисково – напоследък краката не ме държат много, но си бях взел аспиринчета.

 

Настроението на върха е изключително приповдигнато. Различни хора от различни националности си говорят, пишат разни неща в книгата – има специална книга в една метална кутия на самия връх, но това не пречи всички камъни наоколо да са надраскани на различни езици и азбуки. Като помислиш, какъв е смисълът, ти става смешно…
 

 

23.Руснаците се увековечават в книгата за впечатления. Какво ли толкова са написали?

 

24.Поглеждам колебливо надолу - улеят водещ към Зонария е в мъгла

 

25.Аня – не че се усмихва на мен. Просто усмивката никога не слиза от лицето й

 

Лирично отклонение №3. …Всъщност какъв е смисълът на цялото това изкачване? – никакъв разбира се! Но понякога имаме нужда да правим съвсем безсмислени неща, само и единствено, защото са трудни за правене… само и единствено за да си начешем крастата!... или... Само и единствено за да видим нещо със собствените си очи, а не през очите или думите на някой друг. Край на ЛО3.

Лирично отклонение №3а: Като стана дума за камъни - няколко души ме питат, верно ли е онова, което разправят, че гърците, като ходят до Митикас оставят там по един камък, за да го направят по-висок от Мусала. Настроението беше такова, че не съм обърнал внимание на тази подробност. Наистина има там някакви камъни, които са разхвърляни и неподредени, но те не могат да се пренесат от човек или от няколко човека - трябват вертолети и кранове. И да е правено това, то ще да е правено в някакви по-далечни и по-примитивни времена. Сега гърците са осъзнали, че са далеч над нас и лафът от онази реклама "А кой е вторият човек стъпил на луната?... Точно! На кого му пука?!" би изглеждала така: "Верно ли е че Митикас е втория по видочина на балканите? А кой е първият?...  "На кого му пука" Разбира се ние си обичаме Рила и Мусала, защото са си наши... Но Аня, каза нещо, което не бях възприемал по този начин. "Да пазим и да обичаме Земята - все пак тя е наша нали?!" - простичко, както може да го каже само една рускиня. Тогава се усмихнах защото ми мина през ума, каква би била реакцията на някой националист, за когото и най-малките намеци за космополитизъм са нахалство и заплаха. Край на ЛО 3а.

       Поснимах, направих селфита... Готвех се  да се връщам, но все пак реших да видя, къде е другият път. Аня и Денис извършваха някакъв шамански ритуал – Денис издаваше някакви звуци със една метална пластина(дръмбой), а Аня  напяваше – нещо като напевите на индианските шамани. Снимам ги – тя се обръща към мен и шаманската мелодия се прекъсва от смеха й.
 

 

26.Природата е работила милиони години за да създаде тези шедьоври

 

27.Поглед нагоре към върха – всички са много внимателни. Дори едно камъче не се изтърколи.

 Питам ги това ли е другият път за слизане. „Дядя Мийть! Идваш ли?!“  Какво пък?! - тръгнах внимателно по улея – стръмно е но камъните са подредени доста „френдли“ и са сухи, така че спускането не става със суркане по дупе. Още повече, че човек трябва да внимава да не изтърколи някое камъче – долу в далечината се вижда някаква група изкачващи се, които предвидливо си бяха взели и каски.

Гледката е красива и слизането е приятно. Пътеката през местността Зонария се вижда.  Макар да изглежда страховита на снимки, е добре оформена и лека за ходене – без стръмнини. Разбира се ако имаш лошият късмет да се подхлъзнеш и паднеш настрани – спасение няма.

 

28.Селфи за спомен или нещо повече

 

29.Зонария – в полите на върховете има хубава пътека. "Мама, ето я!..."

 
29a. Платото на Музите. Двете хижи Refuge SEO и Refuge C

Обикаляме подножието на Митикас, а после и на Стефани, преминаваме под хижа Refuge SEO, каквото и да значи и стигаме до хижа Какалос - Refuge C, разположена на платото на Музите.

От тук гледката е невероятна – скалистият хребет Стефани, в гърба на който се блъскат и разсейват облаците и образуват красиво було. Просто си мълча и гледам.

 

30.Зад мен е връх Стефани

 

31.Почти през цялото време Стафани беше обвита в бял воал

 

Руснаците си поръчаха ядене от хижата. Аз си хапнах от сухарчето, което си бях взел – почерпиха ме вода, закупена от хижата, другото отказах. До този момент си мислех, че чистотата в Refuge A е някаква манящина от страна на Мария Золота. Но и в тази хижа положението беше същото – чистота, чехли, ред!…

 Поканих руските си приятели още веднъж да ми гостуват в София – на върха заедно с приповдигнатото настроение Аня ме попита дали бих ги поканил да ми погостуват в София и дали бих им гостувал на Алтай. Поканих ги с удоволствие, а за Алтай изказах съмнение… 

До хижа Агапитос Refuge A, спускането беше сравнително приятно. Вече доста дисциплиниран, попитах възпитано Мария, дали мога да ползвам тоалетната, за да се освежа – за малко да започна да си свалям обувките, но... Мария ми каза, че мога да ползвам тоалетната отвън -  „вдясно и отново в дясно“. Аха, рекох си, не ме пуска вътре – и тук двойни стандарти! Но външната тоалетна се оказа също толкова чиста, като вътрешната и с налична тоалетна хартия и вода. Мда! – хората си имат ред!

 Слизах, потънал в мисли и впечатления и се опитвах да не бързам, за да не ми се подбият крачетата. Разбира се не пропусках да разговарям почти с всеки, когото срещна… 

Лирично отклонение №4: Макар че съм противник на сравненията, се хващам да мисля, защо у нас туристите са по-малко. Усещам, че обичам „наште планини зелени“ още повече. Но си давам сметка, че е съвсем в реда на нещата, тук в Гърция, туристите да са няколко десетки пъти повече – не само защото е по-трудно. Едното от нещата е, че туризмът е на някакво друго ниво, непознато за нас в България.  Чистотата също. По целият път, само на едно място видях изхвърлена опаковка – „Сигурно са някои от нашите!“ – ми каза един от българите – дадох му примери, в подкрепата на тезата че не е сигурно, защото ние може да сме си мърлячи в къщи, но се респектираме от чистота и начина, по който в чужбина си пазят природата.
       Другото е че, не е достатъчно да имаш едни красиви планини, трябва да ги напълниш със легенди… Но и това не е достатъчно, щото и легенди си имаме – явно трябва тези легенди да се направят достояние на света във вид, който е интересен и разпалва фантазията… Ето това, тук го има! То не е направено от грък обаче…

Сещам се за онази българска песен „Притури се планината“ – не беше особено известна, но преди 20 години един DJ я „пипна“ и я направи хит. Съответно и Стефка Съботинова с нейното разтърсващо пеене, която беше в сянката на Я.Рупкина в триото, доби голяма популярност. Но изведнъж се надигна ропот, срещу чужденеца направил от тази песен… парче. Как се бил възползвал, за жълти стотинки, как орязал песента  и други дрън-дрън ерини… Стигна се до там, че се направи кавър на парчето в изпълнение на Стефка Съботинова, вече не само, като припев, а с целия текст и включване на гайда, като съпровод – смехория!
      Мисля, че трябва да сме поне малко благодарни, на тези българи или чужденци, които популяризират България и нейните култура, природа и др…(Стоичков, Бербатов и Григор са типични примери) пък били те малко хулигани или пък от руски или турски произход. Край на ЛО4. 

Пристигам до паркинга на Приония и със свито сърце се упътвам към колата – наистина съм я забравил отключена, но всичко си беше на място.


32.Картата с изминатото през втория ден  за 10,5 часа

 

33.Отдавам заслуженото на тези две прекрасни,  крачета.

     Тръгнах към Халкидики, където "ваканцуваме" със семейството ми – гледката към равнината с Литохоро и Лептокария е смайваща.  Море, равнина с градчета и малки квадратни маслинови градини. В Гърция имало поговорка: „Като се роди дете, подари му декар маслинова градина. Когато порастне, тази градина ще го храни!”   Дали наистина една такава градина може да изхрани един човек – едва ли!, но поговорката очевидно действа. Гърците продължават да вярват в нея, защото минах покрай градинки, със съвсем млади фиданки...   Не могат да им сменят чипа…

34.Когато се прибрах в къщи разглеждам снимките и любопитствам, какво са написали моите руски приятели:

           „Денис и Аня Щеблыкины! Ето наш honeymoon,  it’s the best of the best!

 Люблю тебя Анушка!  Люблю тебя, Деныч!   Любим мир!“

Руска им работа!… никога няма да могат да си сменят чипа!

 

24. юли 2015г София