Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.04.2015 17:16 - Моят най-хубав спомен с баща ми
Автор: maev Категория: Други   
Прочетен: 3049 Коментари: 0 Гласове:
1



Това го писах преди 7г., но понеже не намерих снимката, така и не го публикувах. Сега го публикувам – след три дни баща ми щеше да стане на 85 години. В  блога му има различни съболезнователни писма. А аз така и не съм написал нищо хубаво за него. То бива радост от смъртта на баща ти, но човек трябва да има и малко мярка. Дори на поклонението не прочетох, страничката, с която смятах да се отчета – изказванията продължиха доста, а й моето нямаше да хармонира с останалите.

Както и да е – ето какво бях написал  -  баща ми беше още жив, но не помня дали съм му го давал да го чете:

 

Винаги се сещам за това, като видя тази снимка... Една култова снимка – много известна на широката общественост през 90-те. Бай Тошо сниман с двама местни комунистически началства. На лов. Публикували са я заедно със статии за тоталитаризма на първа страница на „168 часа“, или в „24 часа“ по средата. Направо да си умреш от гордост – баща ти - част от този манументален символ на тоталитаризма!

Тодор Живков, „човекът от народа” обичаше природата, обичаше да ловува... Местните го канеха да зарадва техния край с присъствието си, да ощастливи техния дивеч с точния си изстрел... и да изкрънкат някой лев за развитието на района.

Тук на снимката, началството от тази страна е бащицата ми роден. И той е човек от народа, но е пишман ловец. Шефът му Вълкан Шопов (чичо Шопов, както му казвахме с брат ми), му подари пушка, и го „приобщи” към това богоугодно дело – няма да се цепи от колектива я!?

Разбира се и по време на лов бащицата ми пак работи – води разговори с шефове и подчинени „в неформална обстановка”. Той си е работяга – бачка по 10-15ч на ден... дори да е в легло с чужда жена, пак е за делото, пак е за пълната победа на Комунизма…

От другата страна на „човека от народа” е чичо Ганчо. Първи секретар на Партията... С баща ми са нещо съперници...  Дали за народната любов, или за любовта на „човека от народа”, кой както си го разбира. Чичо Ганчо дори е предлагал на майка ми да я чука. Тя беше възмутена, но сама си е крива - като се оплаква наляво и надясно, че баща ми „се прибира по нощите и само за работа мисли“...

Баща ми и чичо Ганчо се скараха... Но не заради майка ми – тя само на мен сподели „онова”,  щото съм можел да пазя тайна. Скарването им било за начина на взаимодействие на двете ръководства – партийно и окръжно. (Конкретно бащицата ми беше бесен, че чичо Ганчо, критикува с половин уста, пък после се извинява с часове, а зад гърба му ги върши едни...) Чичо Ганчо, лично дойде в къщи, когато бях сам и ми подари комплект детски инструменти. Аз много се учудих, щото нямаше повод. После майка ми обясни, каква е работата. Този път не ядох бой, както когато взех онази торба с раци от чичкото от Шабла, който искаше от баща ми да вкара сина му в Строителния техникум.

 Следващата година аз щях да съм в друг град – един приятел на баща ми, от Морското училище, имаше задача да ме направи човек.

А пък баща ми се издигна. Чичо Шопов, като министър,  предложил да му стане заместник... Щеше да започне „революцията в българското земеделие”.

Бащицата ми беше набрал скорост на местно ниво и вече не му се искаше да става някакъв си „първи зам”. Но на чичо Шопов нямаше как да откаже. Ако не беше чичо Шопов, баща ми може би щеше да си е един вакъл председател на ТКЗС...


   Чичо Шопов ми беше любимец – душа човек с чувство за хумор, но интелигентно, а не като на баща ми (дебелашко)... Но чичо Шопов беше минал през София и не беше баш човек от народа. Направо си беше шлифован диамант. Обръщаше се към майка на „Веса”, а не със селското Весе или Веске... И се отнасяше към нея с много уважение – той я разбираше и й сваляше шапка... Но не мога да си отговоря, на кого от двамата е било по-трудно – дали на майка ми с такъв съпруг, или на чичо Шопов с такъв подчинен,  като баща ми. Е, все пак чичо Шопов беше с баща ми само няколко години.

 Няколко думи и за персоната на баща ми: Започва да учи математика, но завършва Морско училище и става военен по повеля на Партията. Не ми е споделял дали си е мечтаел за разните там Калкути, Фамагусти, и техните туземки...  (б.а. Всъщност, преди време ме изуми  - сподели че съжалява, че не е станал професор! Ама, как не се сети Партията, да му даде такова поръчение?!) Времената обаче се сменят и Партията го праща в родното му село, като председател на ТКЗС ! Ами то, като се замислиш, какво е едно ТКЗС?! – един остров сред златното Добруджанско море!.. Че и туземки се намират.


    Там чичо Шопов забелязал авантюристичния, мечтателен дух на моряка и го взел за свой заместник. Като такъв баща ми построи два курорта – „Албена” и „Русалка”... (не омаловажавам труда на проектанти инженери и работници, нито на чичо Жельо, душата на туризма в Добруджа,... но ако не осигуриш пари и организация, ако не се пребориш с бюрокрацията за техника – забрави!) Башка добивите в земеделието и животновъдството дръпват нагоре, и чичо Шопов става министър... „човекът от народа” му казал – „Айде Вълкане, щом дивата Добруджа може да има такава продуктивност, що и цела България да нема, бе? Ха-ха-хаа!”

Така нашите се преместиха в София... (аз отказах  - бях загубил надежда, че приятелят на баща ми ще ме направи човек, но мисълта, че отново ще заживея заедно с баща си и майка си не ме вдъхновяваше...).

 Та, като дошъл бащицата ми в София, още не се куртулисал даже - вика го „човекът от народа” (Ей! Що не ме подсещате, че все с малко „ч” го пиша този човек - така не  звучи много гордо!)... И му казва! „Я да та видим, Иване, като правиш чудеса в родната си Добруджа, можеш ли да построиш нещо и в родното ми село Правец? Ха-ха-ха!” Пристъпва бащицата ми от крак на крак и се чуди, какво има НАВпредвид „човекът от народа”.  Оказало се че не иска, кой знае какво – един краварник!... „Ама, като ваште добруджанските, че и по-убаф...”

                                         
   Въздъхнал баща ми с облекчение – не краварник, а курорт за крави, по най-съвременна датска технология ще направи... (тогава, понятието СПА-център още не беше популярно)

Запретнал ръкави и се развихрил. Дръпнало нагоре земеделието, живнало животновъдството, дори станало рентабилно... Но... Нова повеля на Партията се понесла в ефира... Трябвало да се правят АПК-та... Чичо Шопов и баща ми не я посрещнали с нужния ентусиазъм... а с необяснима предателска загриженост.

И чичо Шопов го отнесе... – пратиха го дипломат в далечния Люксембург (нека страда), а бащицата ми роден, беше прехвърлен в друго „море”- туризма...

Тогава чичо Ганчо(онзи същият) стана министър. И направи АПК-тата... По повеля на Партията. И на „човека от народа”.

 

Всъщност, като се замисля, колко малко е искал тогава „човекът от народа” –Краварник!... И как апетитът му порастна… пардон - еволюира, с времето, за да направи родното си село, град и да построи там най-големия завод за „кумпютури”... Само за сведение: неговият предшественик Вълко Червенков се полакомил и построил в родния си град Медно обогатителен комбинат – гордостта на цветистата ни металургия, която впоследствие се оказва един голям срам...(гордостта... не металургията) И не само срам но и грях... Защото природата край Пирдоп, беше прецакана завинаги, а хората му се поболяха.

 

В  Правешкия завод бяха хвърлени грешни пари, но той пак си остана в сферата на срама.

И си мисля в тази връзка, за израза „грешни пари”. Не знам дали го има в другите езици в този му вид. Мръсните пари, са си мръсни – там прането му е майката...

 

Но  към тези, българските „грешни парици”  и днес изпитвам жал и както казва А. Радичев, направо ми се къса сърцето... Тях и свето причастие не може да ти ги върне...

 

Лошото е че примерът на „човекът от народа беше заразителен”... Заводи и комбинати се нацвъкаха на много места, където трябва и не трябва, по некомпетентната воля на съответен някакъв местен големец...

….

Сетих се за тези неща, но всъщност исках да разкажа нещо съвсем друго – една дребна, съвсем незначителна случка - когато веднъж баща ми ме взе с него на лов.

Доста го врънках, но все не ме вземаше, поставяше разни условия, че брат ми щял да иска и той,  а пък бил малък... и болен. В края на седмицата, като разбера че ще е на лов, съм в очакване. Най после, една неделя отваря вратата на нашата стая и казва „Айде!”.

Скачам и се обличам като войник. Долу, чичо Христо чака с джипа.

Потегляме от сградата на Окръжния съвет в Добрич. Там са цялото кралско войнство – ще спомена само зевзеците - чичо Георги, Мустака и чичо Герасим, Макето - дясна ръка на баща ми. (И той се е предлагал да чука майка ми, но тя не беше възмутена, а разказваше случката, като нещо забавно... Иди че ги разбери жените!)

Потеглихме и след 2 часа спряхме до нещо, като ловна хижа... Местният човек с едно хубаво куче, обясни какво се очаква, накъде да вървим...

В началото имаше лека мъглица. Вървяхме във верига през едни покарали житни блокове. От единия до другия залесителен пояс. Изскочиха два заека но бяха надалеко. Само чичо Ганчо успя да удари единия.

После се разделихме. Може би са ме сметнали за карък.

 image

                                           Това е баща ми - ловджия!

     Вървим само двамата с баща ми и мълчим. Тишина, много далечни пукоти. Мъглата се вдигна и се оказахме сред някаква рехава дъбова гора. Поизгубих ориентация, но по едно време покрай нас мина чичо Георги, после и Макето...  на поясите им висяха разни неща... Чичо Ганчо беше ударил екзотична бекасина... но бързаше – гонел някаква лисица!

 Не пропуснаха да се избъзикат с баща ми... „Що така бе, Иване! Ц-ц-ц!” Баща ми уж се усмихва, но не бих го причислил към хората, които носят на бъзик.

Към обедно време, той съвсем изгуби мотивация. Беше счупил ижовката на рамо и вървеше бавно, потънал в размисли.

Тогава съзирам заек! Скок- подскок – върви към нас.

Замръзвам. „Татко, заек!” прошепвам, възможно най-тихо.

Баща ми бавно свали пушката и се прицели. Заекът ни видя, спря се, седна и навири уши.

Това се оказа фатално за него, но аз бях щастлив и подскачах от радост.

После ловът потръгна, но не помня кой знае какво от останалата част на деня: Разказване на небивалици край огъня (чичо Георги го може)...  чеверме, греяна ракия, агнета по хайдушки, цигани с кларинети, от които капят слюнки, стрелби по бутилки - обичайните простотии...

 

Преди две години, когато се „запознавахме” с баща ми, го питам има ли представа, кой ми е най-хубавия спомен от детството, свързан с него? Не беше мислил по такъв дребен въпрос. Разказах му го. Не можа да си спомни.

...Няма значение! Очаквах той да сподели нещо... например, най-хубавото, с което помни баща си... може да се е замислял – толкова сложни мисли са му минали през главата! Макар че всъщност, бащицата ми е човек военен, а на тях не са им присъщи сложните мисли...  Но … хайде да не обобщавам!

 

...Та тогава се замислих, кой ли е споменът с мен, който е най-мил на сина ми. И се учудих, че досега не беше ми минавал такъв въпрос през ума...

 

21.1.2008г,  София






Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: maev
Категория: Други
Прочетен: 1255939
Постинги: 136
Коментари: 1341
Гласове: 3572
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031