Тази снимка е направена на днешната дата, точно преди 30г. С нея брат ми спечели първа награда на фотоизложба в Театралното училище „Довженко”, Киев.   Сватба. Един формален акт, който не променя нищо, но облечен в празнична церемония - радост за родата. Така смятах преди 30г. Би било хубаво, да има по-малко от т.н. традиционен кич, и човек да не му се нерви. Трудностите и проблемите в един брак, понякога сплотяват и мобилизират съпрузите, и те не усещат, че пропускат нещо важно, и че нещо много съществено им липсва... Но да не изпадам в  лирически отклонения и обобщения....

      Основното действащо лице на снимката, човекът, който връзва вратовръзката на младоженеца, е чичо Христо.  Не прилича на сватбар - макар да са му сложили сватбарско цветче,  на лицето му няма някаква тържественост, нито пък празничност или театралност. Чичо Христо е шофьорът на баща ми. Той е на работа и връзването на вратовръзки може да се каже, че е едно от задълженията му. Той може да прави най-хубавите възли. Прави го на пръв поглед рутинно, без емоции както си върши и работата. Винаги е перфектен. 
  Не знам дали някой си представя, какво означава да си персонален шофьор на баща ми? Трябва да си абсолютен професионалист, да можеш да се прехвърляш от мерцедес и волга, на джип (от онези руските) да можеш да стигнеш до всяка точка на България, в която на шефът ти му хрумне да отиде, (примерно от свинарниците в село Миладиновци в Добруджа, до х.Демяница в Рила) и то при всякакви метеорологични условия. При това без да ти се дават указания. Но това не е всичко – трябва да стигнеш навреме. „Никога не съм му казвал да побърза, но никога не ме е поставял в положение на закъснял” – казваше баща ми. Освен това си на разположение 24 часа, трябва да можеш да се справяш във всякакви ситуации. Забравяш изобщо за съществуването на Кодекса на труда, и всичките му „лиготии”, като осемчасов работен ден, национални празници и др... Дори ако се наложи, трябва да си готов да дадеш самобръсначката си на шефа, защото е замръкнал някъде.... на „непредвидено” място. (Макар и рядко, чичо Христо преодоляваше своята дискретност и разказваше подобни поучителни истории).   Питал съм се как се чувства, дали не му е кофти, да бъде третиран като някакъв слуга, да бъде винаги на разположение. Но явно имаше някаква тръпка, и някаква линия, невидима граница, която нито шефът, нито подчинения си позволяваха да прекрачат – навлизането в личното пространство пространство, засягането на личното достойнство, неуважението от едната страна, или подмазването, угодничеството от другата страна. Не съм чул от устата на чичо Христо обръщението „Шефе”, нито от устата на баща ми друго обръщение освен „Христо”. Критичността на баща ми е пословична, но има две изключения, двама души, които не съм го чувал да критикува – майка си, моята баба и чичо Христо. Не мога точно да го опиша, но любопитно е да се види особеното задоволство което баща ми изпитва, когато се качи на колата и каже „Карай!”... Някакво отпускане, някакъв кеф, все едно че се потапя във вана с топла вода... Баща ми можа да живее години без майка ми, без да измрънка че нещо му липсва,  но не се чувства  комфортно дори ден без шофьора си (другият такъв човек беше секретарката му), и това се разбираше в дните, когато чичо Христо излизаше в отпуск и го заместваха други. Тогава наистина можеше да се усети разликата – има приказливци, самохвалковци, пръдльовци,  има притеснителни мълчаливци, но като чичо Христо друг не съм видял. Той не е бъбривец, но и мълчанието му никога не е тягостно. Никога не съм го видял ядосан, потънал в мислите си, излъчващ омраза, нито пък щастливо размечтан, зареян в хоризонта. Не се е случвало да е неподготвен и в движение да трябва да пита, къде се намира нужната сграда, или пък да отвори карта за да се ориентира.   Някои от шефските шофьори парадираха с това си положение, придаваха си важност, използваха връзките на шефа си, името на шефа си. Бих казал че някои от тях в онова време „упражняваха власт” от името на шефа си. Дори един разправяше, как се обаждал по телефона от името на шефа си. При чичо Христо такова нещо нямаше.  Дори бях свидетел на обратния случай – баща ми се обади от негово име, за да резервира маса „за шефа” в някакво заведение.   Възприемахме го, като част от семейството, но той никога не злоупотреби с това. Беше ме видял, как пуша, но не съм си и помислял, че може да ме изпорти на баща ми. Той ме намери, когато веднъж се бях „изгубил” – като че ли знаеше точно къде да ме търси, а след това ме успокои: „Само майка ти изпадна в истерия, но баща ти е спокоен.” Не се поддаваше на провокации от сорта: „Ице, хайде да идем някъде, ще бачкаме в строителството на частно! Знаеш ли какви пари ще изкарваме?!” Дори не знам дали възприемаше тези думи на майка ми, като провокация, или като не много остроумна шега. Но когато тя „избяга” от баща ми и отиде да работи в Коми АССР, се замислих, колко истина е имало в тези нейни шеги. Баща ми никога не смъмри чичо Христо, че не го е уведомил за намеренията на майка ми, за които той знаеше от самото начало. (не знам дали от респект, дали защото трябваше да се ядосва на самия себе си, но мисля че заминаването на майка ми не му беше безразлично)   Чичо Христо беше само един от шофьорите на баща ми – общо може би са 6-7, от които някои са много характерни образи, какъвто той не беше. Но той беше с баща ми в най-динамичното му време на „възход и падение”. ... Баща ми се стараеше да не дава вид, че изпитва болка при напускането на чичо Христо. Обясняваше че жена му го натискала да работи в международния транспорт за повече пари. Трудно мога да се съглася че повечето пари са причината. Макар парите му дори с полагащите се за охрана и извънреден труд да бяха далеч от това, което получаваше тираджията, той като шефски шофьор беше осигурен със собствено жилище в София и вила в околностите. А и не съм го чул някога да възроптае, че му е малка заплатата, или че не му стигат парите. Или пък че работата му тежи... Верно, по едно време чичо Христо пропуши, което много ме озадачи, но той представи пушенето едва ли не като едно от удоволствията в живота, които не трябвало да пропуска. При това проявяваше характерната за него дисциплина – пушеше по цигара на всеки 100км! Според мен причината да напусне беше ревността на Данчето, жена му. За чичо Христо се носеха легенди, че имал гадже едва ли не във всеки град на България. Аз съм свидетел, че той не се отнасяше пренебрежително и към селската хубост. Всъщност, жените сами му се лепяха. Пък и Данчето, не го ревнуваше в онзи смисъл – „да го иска само за себе си”, тя е умна жена и си дава сметка, кое е възможно и кое не. С мен споделяше, че дори можела да преглътне хорските приказки, макар че много я дразнели понякога. Но с напредването на годините, било по-здравословно да си седнел на задника. (аха, явно го ревнува от баща ми, казах си, би искала единствено тя да му подава команди)   Но дали човек трабва да си седне на задника, когато все още има къде-къде по-приятни възможности?!

:)))

красива песен и прекрасен изпълнител - разбрах че е загинал при катастрофа. Има невероятнто излъчване и пее наистина красиво. Хваща за гърлото.

слушам я вече за не знам кой път и пак ми се слуша...
благодаря ти! :-)

Свалям шапка за точнио написания текст.
Като преводач усещам много близък точно този тип отношение.
Много благодаря за хубавия блог.

...да бъда кратък. В този пост бях ограничен с времето.- Сутрин, когато човек види датата на календара се сеща за рубриката "Дела и документи".
Датата беше забележителна, а това е може би единствената ми снимка с този човек - перфектен професионалист.

Чудесен разказ.