Те, доносниците са винаги някъде наблизо. Понякога не подозираме за съществуването им. Но ни наблюдават. Тихо или шумно. Понякога не разбираме, тяхната загриженост, техният патриотизъм... Не си даваме сметка, какви чувствителни души са... И колко много се нуждаят от човешко разбиране...   Бай Миленко например, никога нямаше да го заподозрЪ! Абсурд! Дълбоко законспириран, като скромен портиер, той  беше пример за жизнерадостен старец. Ще ти каже здрасти по име, ще те попита, как е хавата! Ще ти се усмихне. Ако ти запецне пропуска и чакръка не те пуска, ще ти помогне, ще извика, когото трябва. Абсолютен печенег!   Разкри ми се, на едни избори. Последните избори за общински съветници преди 1989г. бяха с алтернативни кандидати. Все партията с голямо Пъ ни предлагаше, но си се състезавахме помежду си, по другарски. Това ставаше в ОФ-клубовете, където старците от ОФ-то ни задаваха въпроси – например, къде и какво работиш, какво ще направиш за квартала, като те изберат... Изненадах се като видях бай Миленко в комисията по преброяване на бюлетините. Беше както винаги много весел, дори рецитираше хумористични стихотворения на Р.Ралин – направо ми се издигна в окото. Та изброиха бюлетините, видя се че аз съм избран, поздравихме се с моята конкурентка. Поздравяват ме и останалите. По някое време при мен идва отново бай Миленко. „Можеш да разчиташ на мен за информация.”,  казва ми. Гледам го въпросително и тъпея. Той ми обяснява, че е информатор, че сега сигурно не разбирам, но е много важно, човек да е наясно с обстановката. А през него минават всички и той е винаги добре информиран. Ако съм се интересувал от нещо, трябвало само да го попитам.   Малко е да кажа, че ми развали всичкото настроение от успешните избори. От там насетне, когато ме поздравяваше, бай Миленко проявяваше още по-голяма любезност, въпреки моята сдържаност... Всъщност понякога се чувствах дори гузен, че го познавам!   Винаги ми е било смешно, когато някой ми е правил забележка да си меря приказките, да внимавам какво говоря. Но... Веднъж пък, главния директор ме извика за да обяснявам някакви свои думи. Стреснах се, макар че секретарката се постара да ме подготви максимално. „Предполагам, че е някакво недоразумение!” успокои ме тя. Цонев не откъсваше поглед от мен и леко се усмихваше, в страни от него стоеше информаторката му. „Извиках те да изясним един въпрос!” и ми каза каква глупост би трябвало да е излязла от моята уста. Истината беше различна и трябваше да обяснявам, „че не става въпрос за компютри, а за компоти”... Видях го че остана много доволен, че информацията се оказа „далеч от истината”...   Лирично отстъпление 1: Но пък се уверих, че съществуват такива хора. Реални. Не че не съм го предполагал, но например с приятеля ми Гюров сме коментирали, кой аджеба може да е „отговорника” от ЦРУ за нашия институт. Така де, не може да оставиш един институт от 3000 души без отговорник! Но не сме си мислили за хора, които „да обслужват” административните нужди от вътрешна информация...  Понякога, като се появи някой по-така, се споглеждаме и се питаме... „Бате, не мислиш ли, че тоя става?!”  На каква позиция в йерархията, ще да е резидентът на ЦРУ? По какъв начин предава информация? Може би е някой, когото често командироват в чужбина...   Всъщност основния ни въпрос беше, коя е най-важната информация, която този агент би предавал на американците. Няма смисъл да им казва, че копираме от тях... то е ясно. Бяхме единодушни – най-важната информация трябва да е едно число, показващо, с колко години изоставаме от тях. Това е голямата публична тайна, нещото, което всеки криеше. В онази песен въпросът беше „КАК ще ги стигнем Хамериканците” и беше риторичен.  Ние се питахме, КОГА, и в началото с цялата ми наивност, въпроса ми звучеше не чак толкова риторично. В края на 70-те години, коментирахме, че числото е в интервала 5-10. Но през 80-те, започна да расте неудържимо. Край на ЛО1.   Другият информатор, ме потърси в качеството ми на комсомолски секретар. Всъщност тя постоянно е била невероятно близо и е следяла работата ми. Разчитах на нея и нейните счетоводни умения, докато не дойде Цецо, новият ми заместник. Той беше икономист и това ме правеше по-спокоен по отношение харченето на парите.   Една „слънчева вечер” на заседанието, което продължава до късно, остава и тя.(заседанията на Институтския Комитет на Комсомола, бяха открити по мое предложение – всеки който е искал, може да си намери някакво място и ако не пречи, нека си кисне... Обикновено киснеше един момък от секретна секция, подозирах, го че е пратенник на някого... да наблюдава, но това си останаха само подозрения. Не ми пукаше.). Заседанието свършва, хората се разотиват, тази жена не си тръгва. Обличам се и давам да се разбере, че и аз ще си ходя. Тогава ми казва, че искала да говори с мен. „Сред комсомолците в Седма дирекция има брожение.” Бях я чувал тази думичка, но никога не я бях ползвал в реалния живот. Седнах и си придадох сериозен вид. Защото точно това се очакваше от мен. Според нея се касаеше за нещо сериозно, драматично, сигурно от мен се очаква да взема някакви строги мерки... или пък да докладвам по етапен ред... Обаче ми беше весело, всъщност. Защото секретар в дружеството на Седма дирекция беше Румен - набор, много сериозен, пич, работяга... и човек, който в онзи момент бих искал да присъства на разговора, за да се посмеем от сърце...(е щеше да звучи гадно, но щеше да бъде един здрав младежки смях) Очаквах, че тя ще продължи сама, без да се налага да я питам, щото и нямах представа, какво да я питам. Всъщност смятах, че съм абсолютно наясно с настроението на хората в института – и младите и старите. Подпрях брада на юмрук. „Какво брожение?! Румен, преди малко си тръгна,... можеше...” „Исках да го кажа само на теб. От известно време има недоволство сред хората. Реших, че трябва да знаеш.” Те хората са си недоволни от край време. Никога не са спирали да са недоволни – от властта в държавата , от начина по който се третира института – силово от вън... Често съм участвал в подобни разговори с някои от тези „недоволници”, а и аз съм изразявал недоволство. Поне пред мен никой не се е страхувал да си каже мнението, или да изрази загриженост от безхаберието по нашите проблеми и изобщо. В института имаше хора, които спокойно бих могъл да нарека интелектуалци. Например сега се сещам за Светлозар Паянтов, който беше точно от въпросната Седма дирекция. Иначе, медийна звезда през 90-те стана А.Сираков. Благодарих на жената, макар, че й се искаше да говори още. Казах й че не е нужно да се безпокои. Тогава тя ми каза, че ще продължи да ме държи в течение и че всъщност е информатор, на когото мога да разчитам...   Изобщо нямаше да се досетя, че точно тази жена е информатор. За мен тя беше един професионалист, счетоводител, до мнението на когото се допитвахме постоянно, що се отнася до воденето на сметките. Иначе държах връзка с главния счетоводител на института, Моно Стоянов.   Както и да е. Мина време, изобщо не ми е минавало през ум да се ползвам от услугите на информаторката. Дори само мисълта за това е отблъскваща.   Но... по едно време тя пак остана след заседанието. Не бях изненадан. 89-та беше наситена със събития, още от пролетта. Отново седнах и зачаках какво ще ми сервира. „Аз излизам от комсомолска възраст. Трябва да напусна ДКМС...” това си го знаех, дори с Цецо намерихме едно момиче, което да поеме работата... „...Работила съм дълги години и съм направила много за Комсомолската организация в Института...” Добре! – викам си. Ще ти изкажа специална благодарност и ще ти връча грамота, на отчетно-изборното събрание... Както се полага. Честно, когато човек не разбира нищо от счетоводство и отчетност изпитва чувство на благодарност и преклонение към счетоводителя, който е някакъв „посветен”, който знае как и какво да прави...  Единственото смущаващо в случая беше онзи неин опит да ме „информира”. Това ме накара да гледам с друго око на нея и правеше присъствието й неприятно, дори тягостно. Тя продължи обаче: „Никога не съм искала нищо... Смятам, че за толкова години работа, съм заслужила една награда!” Хм. Бих искал този разговор да не се беше започвал... Или поне да беше Цецо до мен – той ги надушва отдалече и умее да ги реже такива нахални истории. Награда?! Всъщност за работата, която извършваше, като счетоводител й плащахме – някъде 60 - 70лв., което за тогава си беше около 1/3 заплата. Тя беше много време член на ревизионната комисия, в която се занимаваше точно с проверката на сметките... Не казвам че съм недоволен от работата й, но ако трябва да награждавам някого, бих наградил други хора – определено! „Разбрах, че готвиш група за екскурзия в СССР....” Айдеее! Наистина бях обявил, че първенците в „Соц съревнованието” ще отидат в Москва - Имахме шефство със организацията на Завода за Механика и оптика в гр.Красногорск – едно градче на половин час път от Москва. Те идваха в София, водихме ги из България... на морето... Усетих че искам да се почеша, където не ме сърби. „Искаш, да те включим в групата за Москва?!” Очите ми я разглеждат, макар че няма къде да се спрат... Не знам дали подозираше, колко е паднала в тези очи. Сега като че ли се смути. „Ако е възможно! И ако смяташ, че наистина съм заслужила!” – не усетих драматични нотки в гласа й. „Добре! Ще те включим. Утре ще кажа на Цецо, не мисля че ще има проблем!” не знам дали го направих от добро сърце, или за да се измъкна по най-лесния начин. Изчаках я търпеливо да си тръгне.   После си мислих дали съм постъпил правилно. Често правя така – направя нещо, пък после мисля... дали е било правилно. Изобщо, кое е правилното поведение, към такива хора. Понякога ми се иска да съм лош!  Май постъпих много гадно! - да изпратя информатор за компания на хората, които най-много ценя, на които най-много се доверявам!...Без дори да подозират за това. Все едно се бях съюзил срещу тях… с нея – доносника! ...   ПП. 90-та година, Партията се напъваше да се реформира. По-скоро се правеше че се напъва... Готвеше се конгрес. Партийните организации по месторабота още съществуваха. Аз и Кънчо, се състезавахме кой да е делегат от Института. Обсъждането беше бурно, с много въпроси, каквито преди година едва ли е било възможно да се задават. Моята кампания се водеше от Балевски – „по американски тертип”. Необичайно беше и се чуствах неловко. Но направо се озадачих, когато той изреди четири случая, в които съм изразявал несъгласие с партийната линия. Сега, това беше изтъкнато като плюс... Не съм предполагал, че някъде има „надлежна” информация и за това.   Мдаа! Ето на, докато аз си живурках безгрижно и си говорех безотговорно, някой се е трудил неуморно, събирал е информация, като медоносна пчеличка...