Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.09.2007 11:30 - Манекен
Автор: maev Категория: Други   
Прочетен: 4054 Коментари: 4 Гласове:
0

Последна промяна: 29.04.2009 20:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Някои се оплакват, колко им било трудно да са публични личности, как не можели да се движат свободно сред хората, как навсякъде ги дебнат папараци и публикуват какви ли не измишльотини. Става ми смешно понякога. И тези оплаквания са ми по-досадни от погледите на обикновените хорица, които понякога не се задоволяват само с това, но искат да разменят по няколко думички, и не толкова за да ме чуят – те са ме слушали толкова, че сигурно съм им омръзнал, колкото те самите да споделят нещо – обикновено нещо, което съм чувал хиляди пъти.   Срещите с хората обикновено минават доста официално. Понякога се чуствам неловко, че такива срещи се организират само преди избори. Необходимо е да се спазва някакъв протокол, дори в почивките не се водят съвсем свободни разговори. В приемното ми време обикновено идват хора с някакъв сериозен проблем и разговорите се ограничават до там. При сутрешния крос рядко ме заговаря някой. Шофьорът ме оставя на обичайното място пред Ловния парк и ме посреща на изходния пункт. Срещаме се и се поздравяваме с едни и същи хора – приятно ми е да виждам стегнати мъже, които се поддържат в добра форма.  Веднъж ми хрумна, че сигурно са ги проучили и тях.   Но почти няма случай да не поговоря с някого, когато правя някакво изкачване на Рила или Пирин... момчетата от охраната са добри спортисти, но са малко тежички, а и по –добре е да са по-назад, поне на четвърт час. Така се чуствам свободен. Колкото и да е чудно, никога не съм се страхувал от хората, не съм усещал някаква заплаха. Дори тяхното любопитство не ми е неприятно, или желанието им да се снимат с мен за спомен. Понякога се отпускам и задоволявам подобни капризи на някой тинейджър, въпреки изричните препоръки на Жана.   Дали ще мога отново да ходя, където си искам и когато си искам, съвсем сам, както преди, когато бях едно момче? Едва ли си струва да изпитва човек носталгия за това. Но понякога минават и такива мисли, при едно четиричасово изкачване... Избягвам да мисля, за това как е преминала едикоя си среща или за някое предстоящо събитие. Просто се потапям в магията на природата... 
  „Здравейте!”, „Добър ден!” „Всъщност не е ясно дали след обед няма да вали?!” „Не би трябвало, поръчал съм хубаво време за днес!” – опитвам се да се шегувам и пускам една от усмивките, които хората обожават. Спирам и отпивам глътка вода – спазвам най-елементарното от инструктажа, да скъся дистанцията с охраната. А и виждам, че човекът иска да се изкаже – явно е видял джипа с ВИП номера и се е напънал да ме настигне. Без да се хваля, темпото ми е доста сериозно. Опитва се да срещне погледа ми – добре!... Наистина лицето ми е познато, но никак не мога да се сетя, къде съм го виждал. Срещал съм толкова лица, ръкувал съм се със толкова хора, някои си спомням други не. Едва ли от мен се очаква да запомня всички. За мен е важно да мога да ги гледам в очите открито, без да се срамувам от себе си, без да се налага да се извинявам или оправдавам за нещо.   „Може би сме се виждали?! С толкова хора съм се срещал през последните години...”. „Няма да се сетите... Виждали сме се веднъж и то много отдавна - през 73-та.” Седемдесет и трета! Предната година бях току що уволнен трудовак. Като звяр пуснат на свобода! Заради миналото на дядо ми не ми дадоха характаристика и не можех да следвам, каквото исках – право. Но можех да стана инженер например. Какво пък... Предпочетох да дразня милиционерите и пуснах коса, брада... дънките лепнеха по тялото ми – в прекия и преносен смисъл. Следващата година опознах арестите и по черноморието. Не се сещам да съм виждал този мъж... изглежда на моята възраст има интелигентен вид, макар че какво му пречи и той да се е правел на хипи със закъснение. „Срещали сме се при един шивач. Казваше се Любен.”   „Бате Любчо, лека му пръст! Един голям човек!” Господи, бате Любчо! Това е, може би човекът, на когото дължа всичко! В трудни моменти, се сещам за него. Когато искам да си почина от данданията, просто затварям очи и в съзнанието ми изплуват онези образи, които ме релаксират – зелени поляни, купи сено, баба ми... и бате Любчо. Защо е така, може би някога ще си го обясня – може би заради характерното му лице, излъчващо увереност, спокойствие... бавните му движения, гласът му който звучеше, като на американски актьор от 50-те години, тузарските му американски маниери и големият му професионализъм. Черната му коса по края и изписаните вежди контрастираха рязко на голото му теме, а когато започне да ти говори усещаш гласа му с цялото си тяло. По челото му само понякога се появяваха съвсем лек бръчки, но с такава изразителност, каквато рядко се среща и при професионални артисти.   Няма да забравя, когато за пръв път чух този металически глас. Бяхме шумна компания момчета с тесни панталони с широки крачоли, с вталени ризи... момичета с мини поли и много високи токчета, кикотехме се, като ненормални, карахме хората да се обръщат след нас и да мърморят... А ние прихвахме отново. „Ей момче! Чакай малко!... Да, ти!” Наострих се – тоя пък, какво иска?! „Какво работиш?!... Аха. И не учиш... А искаш ли да изкараш някой лев? ” Задаваше въпроси и като че ли на момента си отговаряше... „Имаш хубаво тяло, можеш да ми станеш манекен.” – бръкна бавно във вътрешния джоб на сакото си и извади визитка. Очите му не ме пуснаха, докато не се убеди, че вътрешно казах да! -  „Добре, ще дойда, да поговорим.”, казвам. „Ателието ми е ей там – на Иван-Асен”   до втората пресечка след „Царевец””. Компанията престана да се смее - аз бях избран!   Още същия ден отидох в къщата на „Иван Асен ІІ”, където ме посрещна същия човек, но облечен с бяла риза и черно копринено елече. Метърът, висеше на врата му... Извади няколкото топлийки от устата си, ръкувахме се и ме покани да вляза. С интерес наблюдавах, как прави проба на някакъв човек пред огледалото... Нямаше да разбера никога, че е важна клечка, по начина по който бате Любчо му говореше - като на дете. Наоколо различни шаблони, списания „Бурда”, ютия, ножици... кошче пълно с изрезки от плат, разни подплънки, хастари, коли, оризова хартия... пълен безпорядък...   Когато приключи и изпрати човека, започна направо – „Вече знаеш, за какво ми трябваш.” Да видим как ходиш... хайде направи един тигел...” Ставам, започвам да ходя като манекен с лека чупка в кръста... „Ходиш като маймуна.” „И гледаш, като малко пуйче!” от усмивката му разбирам, че е доволен и че отговарям на очакванията му. Последва един инструктаж от около час, по време на който, разбрах, колко трудно и отговорно нещо е да си манекен. Някой се е трудил седмица или две, да измисли и ушие нещо специално, облича ти го и от теб зависи, това нещо да се хареса и да се купува. Не е достатъчно да имаш хубав задник, но е важно как ще го движиш. Къде и как да си държиш ръцете, как да сменяш посоката, как да гледаш, да не оставяш погледа си без опора, да издържаш на хиляди погледи...   Няколко дни имахме строева подготовка, каквато в казармата никой не можеше да си помисли дори, че може да ме накара да правя. Сам си броях, но не можех да виждам как изглеждам отстрани. Забрани ми да се движа по този начин по улиците. Научи ме на дисциплина. Да ценя тялото си и да го поддържам. „Повечето хора започват да се замислят за поддържане на тялото си след 45-50г. Ако искаш да работиш с мен, трябва да започнеш още сега! If you like!” Беше като ултиматум.   Бате Любчо, беше необикновен човек. Дошъл от едно плевенско село, където оставил жена и две деца, той се занимаваше с мода – нещо което изисква характер и дисциплина, като в същото време водеше един живот, който може да се нарече бохемски. Не пиеше, но красивите жени го посещаваха, не само заради ножицата и иглата.... За шест години в София беше станал известен и шиеше на част от елита, на спортисти, партийци... при него си шиеха и световната шампионка по художествена гимнастика, и някои от филмовите ни звезди. Всичко му идваше отръки – правеше костюми, официални дамски тоалети, но също и вратовръзки, сутиени, спортни екипи за олимпиадата... Ако не знаеш какво искаш, ще ти даде идея, ако имаш идея, ще я реализира много по-добре, отколкото си мечтал.   Започнаха дефилетата. В началото вървях като спънат кон, после свикнах. Започна да ми става приятно да обличам хубави дрехи не само отгоре, но и отдолу. Интересно е да съумееш да преодолееш суетата си и да представяш не себе си, а дрехата, като ти самият оставаш в някаква степен незабележим. Бате Любчо, казваше, че когато хората започнат да гледат не дрехите а манекените му, трябва или да смени манекените, или да се откаже от занаята. Беше адски добър, абсолютен перфекционист,  но беше без образование, а искаха да го назначат в една от водещите модни къщи, да го направят един вид началство – нещо като главен дизайнер. Даде си зор взе приравнителни изпити и диплома за средно, после изкара висше образование задочно... Често се майтапеше с това, как всъщност той е учил професора по моден дизайн на елементарни неща от занаята, вместо да бъде обратното, как са му писали поредната шестица. Даваше си вид, че това няма значение за него, но беше амбициозен и беше разбрал, че без образование, е обречен да е подчинен на някой некадърник или да си остане просто един занаятчия обслужващ номенклатурата и тузарите.   Понякога се замислям, какво би бил този човек в Холивуд?! Звезда?! Милионер?  – това като че ли не го блазнеше. Той изпитваше някакво особено задоволство от работата си, от постигнатото съвършенство. Характерно за него беше да започне да мърмори с усмивка, какво още трябвало да се направи, как еди кой си шев бил леко на криво, а яката стърчала, или че от тук трябвало да отпусне малко повече – неща, които никой освен него не забелязваше. Но му беше приятно да проявява известна суета, да изчака или да предизвика другите да го хвалят със своето металическо мърморене... Ако си позволиш да кажеш, „Колко е прекрасно!...” или „Без грешка е!” неговото „Така лии?” или „Мислиш лии?” не може да не те стресне. Винаги знам какво ще каже, и винаги се стряскам от интонацията с която произнася тези риторични въпроси... нещо смесено между учудване и дълбоко съмнение.   Чуствах се приятно в този бранш. Вече не бях момчето, което дефилира със слипове и ризи, костюми. Представях цели колекции. Имах постоянна работа в престижната фирма, в която работеше и бате Любчо. Представях класически майстори, като бате Любчо, Райчев, така и младежките спортни колекции на Василев. Приятно е да си облечен и да се носиш със стил, да живееш със стил. В даден момент, това става част от теб. Не се налага да драпаш, за да се вмъкнеш при елита. Елитът идва сам... вратите се отварят широка пред теб. Вече нямах проблем да бъда приет и да завърша, това, което ми беше мечта – право. Не се надявах, че някога ще работя, като адвокат или съдия, но когато имаш забранени мечти, те те преследват на всяка крачка. Тогава просто исках да се отърва от това преследване.   Демокрацията ме свари неподготвен. Водех монотонен живот, на улегнал семеен мъж. Миналото трябваше да заработи за мен, но лесно можеха да ме обвинят, че съм „едно бижу на ревера на номенклатурата” - изразът е на Жана Стойновска , която ме въведе в еуфорията на политиката.   Животът ми се промени тотално, бях на гребена на вълната, която някои се опитваха да управляват.  Няма нищо по-красиво от това да живееш с идеали, да се посветиш на една идея, на една голяма кауза. Няма нищо по-ужасно от това, да виждаш, как хората се уморяват, как се отчайват и се отказват от най-човешките си ценности. Не зная, какво щях да съм през тези години без Жана, която ми беше постоянен спътник, партньор... не че се срамувам да употребя думата другар. Понякога усещах, че може би иска нещо повече, че иска да прекрачим границата... Понякога усещах как ме задържа в прегръдките си малко повече, как очите й блестят необичайно и как разумът тушира този прекрасен блясък.   Бате Любчо беше в разцвета на силите си. Искаше да е на върха в модния бранш и да утвърди името Любен Илиев - да бъде един български Версаче или Зайцев. Помогнах му да вземе „Саня”, Плевен в началото на 90-те. Никога не съм го виждал по-ентусиазиран. Беше превърнал един от цеховете в ателие. Влизаш там и се изгубваш сред скици, кройки, плотери, манекени, списания, огледала... Виждах един щастлив човек, пълен с идеи и планове. Нямах представа, че на 60 години, човек може да изглежда така. Не спираше да ми говори... Не го чувах какво казва, просто му се радвах. Нямах представа, че след година вече няма да е жив...   ...Няма да забравя, как ме посрещна. Гледаше ме в началото с невярващ поглед, прегърнахме се, после ме отдалечи от себе си, като ме държеше за раменете, наклони глава настрани и ме огледа отгоре до долу, като че ли бях облечен с някакъв моден костюм... „Даа, добре ти стои, момче!” „Добре ти стои тази идея, с която дефилираш...” – изпревари въпроса ми. Бързо ми светна – често говори така, че да не успееш да разбереш дали е сериозен или иронизира. „Мислиш лии?!” опитах се да използвам неговите думи... Продължи да ми говори с непроницаемата си усмивка: „Само внимавай, момче! Някой да не извика след теб „Царят е гол!””   

Сега вече съм свалил тези одежди... идеята е нещо прекрасно, но вече съм облечен в доверие... доверието на хората, техните надежди. Какво ли би изкоментирал, бате Любчо...
  ...Уф!... Ще се наплискам с вода от манерката... ... „Не искам да прекъсвам мислите ви...” „Не се безпокойте, мислех си за бате Любчо – той е много специален човек за мен!” . „И тогава така казвахте – казахте, че той ви е направил човек! Видяхме се в ателието му. Майка ми го беше помолила да ми ушие абитуриентски костюм. Той беше неин братовчед.”  „На „Иван Асен ІІ” – той работеше там по това време, доколкото си спомням... Наистина благодарение на него съм това, което съм!” „На него?! -той беше професионалист и никога не се е занимавал с политика!” „Да, ...така е...”, като че ли съм казал, че ме е направил политик - той ме направи манекен.



Тагове:   манекен,   шивач,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. norman - ох, прочетох го !
28.09.2007 11:56
браво, браво maev...започнал си да се Очовечаваш хи-хи
цитирай
2. roksolana - :)
28.09.2007 15:02
Поздрав за поредния блясък! :)
цитирай
3. анонимен - ъ?
30.09.2007 11:19
хъх, ти къв си, кой си, трябва ли да те познаваме?
цитирай
4. maev - бллагодаря ти Рокси!
30.09.2007 16:13
№ 3 ано - не е задължително да ме познавате. И аз те твърдя че се познавам.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: maev
Категория: Други
Прочетен: 1254415
Постинги: 136
Коментари: 1341
Гласове: 3572
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031