(Този постинг е в памет на приятеля ми NikLip, който почина преди седмица. Обсебен чатър и в червата. Не се съмнявам, че тази негова обсебеност, ще се предаде на хилядите червеи... А някога си мислех, че чатърите са като зомбита – никога не умират!)   ...Тъпо, тъпо, тъпо! Понякога всичко ми е тъпо и този живот , който продължавам да живея и този чат ми тъп, но продължавам да влизам тук. Вече дори не очаквам нещо да се случи. Обичайната размяна на обичайните реплики с обичайните ми приятели. Понякога се хващам че влизам заради тях, просто за да ги видя – самото мярване на никовете вече ти въздейства емоционално, независимо дали ще ги заговориш или не...  да чуя обичайните им реплики, закачки и текущите клюки...   Излишно се заричам, че няма да стъпя повече там... Все едно ще го направя... все някога.  Няма начин!... ...Това е чат. Нещо което те обсебва и става част от теб. Понякога ти се струва, че и ти си станал част от него, усещаш промяната в настроението при твоята поява, или промяната на стила или тематиката. Но грешиш. Не ти диктуваш стила и тематиката... не ти диктуваш настроението, въпреки чувството ти за хумор и фантазията ти... Защото рано или късно отново ти става тъпо... усещаш че пилееш времето си, думите ти отиват, някъде незнайно къде, изгубват се мисли, които смяташ за ценни, но никога няма да можеш да възпроизведеш... защото я няма провокацията... Там в чата ти не си автор на твоите мисли и настроения. Те са плод на една атмосфера, диалог, който се получава когато попаднеш на точното място или на точния човек. Понякога съм се опитвал да систематизирам някакви правила, как да извлечеш максимално удоволствие от играта на чата, друг път това ми се струва глупаво и безсмислено, защото човек може да следва интуицията си и всичко да се получава от само себе си. Особено, когато си започнал флирт. Флиртът в чата е нещо специално и може би единственото, което си заслужава да си губиш времето ... ако можеш да си го позволиш. Съвсем различно е от реалния флирт - тук стоиш пред компа, пред една цветна черга от реплики... щракаш букви, изтриваш, изпращаш, очакваш... Понякога водиш няколко различни разговора, вниманието ти се изастря, да не сбъркаш, защото всички са толкова чувствителни и някак си ревниви, че рискуваш да те изоставят с „най-добри пожелания, за приятен чат и т.н.”, само при най-малки съмнения, че има и някой друг....  Самотата се усеща много болезнено, когато чуваш единствено щракането на клавиатурата и тихото свистене на вентилаторите, когато целият град спи, дори бездомните кучета в махалата са притихнали... Внимаваш за думите които пишеш... опитваш се да ги четеш с очите на другия отсреща, защото не винаги получаваш адекватни отговори и разбираш, че не си казал това, което искаш по начин по който да бъде точно разбрано. Хуморът ти в подтекста често потъва като вода в пясък... оставаш без никаква реакция и стимул да продължиш... И все пак се бориш да спечелиш човека отсреща, да го зарадваш с нещо, да го изненадаш, да го разсмееш... и да си получиш дозата удоволствие. Да, това е наркотик! Зарибяването става за около седмица, докато станеш сравнително добър в начина на изразяване и докато се научиш да реагираш. Чатът е реакция и предизвикване. Трябват поне двама. Опитвал съм се, но не се получава – не можеш като шахматист да си играеш сам първо с черните после с белите... пардон, обратно. :) Водил съм монолози в малките часове, екранът се превърта няколко пъти, чувстваш се като онези момичета, които си приказват сами по телевизора, но ти се иска, да има поне кой да те напсува...   Как започнах ли? Верно – да ми беше казал някой, че ще стана чатър, щях да му се изсмея(ако знаех въобще какво е чатър)... Имах един млад приятел, спортист, който пострада тежко – счупи прешлен и беше на легло. Ходех понякога у тях, да си говорим глупости. Баща му му купи хубав компютър и той си сърфираше по цял ден. Веднъж се засякохме със сестрата, която му правеше процедури. „Бате, гледай на екрана там, какво пише след КОТКА19 и ХИЕНА и отговаряй, докато ми свърши масажа!”... Гледам и нищичко не разбирам какво става – някакви изречения подредени едно под друго без никаква връзка и смисъл, някакви съкращения, които нищо не ми говорят... „Давай, пиши, не искам да ги изпускам тия. Ти си БебеЛьольо.” Започнах да отговарям, като рапортувах чинно, какво съм отговорил, и какви реплики съм предизвикал... Постепенно започна да става весело... Все пак аз говорех от името на приятеля ми (20 годишен)... Като ме питаха, какво правя в момента, че съм муден, казвах че ми правят „масаж, на задника, краката и други, а това се отразава на мисълта”...     Бях забравил за това, но една зима ми беше доста тъпо и самотно. И ми хрумна да вляза в чата. Няма да забравя първия си флирт. Никът, коприва, сънфлауър (никове, които се срещат често), се представяше за момиче на 27 или 28. Определено беше доста напред с материала, беше център на някаква компания, която си имаше свой живот, сутрин някой от компанията отваряше стая с име „Почивка” в която атмосферата е определено приятелска, имаше определен стил, без да пресилвам, в смисъл, че нямаше простащина, можеше да се видат разговори и на литературни теми – напр. кой какво прочел.... Но явно компанията вече се разпадаше и стаята постепенно се обсебваше от посредствеността – в партньорката ми имаше носталгия по доброто старо време, когато чатът е бил друг. Нямам представа, колко време съм комуникирал с този ник. Всъщност усещах темпото в първия ден, когато едва смогвах да отговарям. Тогава изпитах за пръв път тръпката от чата, биенето на сърцето, усещането да си в тъмна стая да опипваш човека отсреща, постепенно да го опознаваш да усещаш, как пред теб се оформя неговия силует, образ, характер, темперамент, който да съответства адекватно на това , което четеш... Да усещаш жестове и гримаси от репликите, начина по който се смее, говори, мълчи... Да успяваш да разбереш, до къде можеш да се простираш, къде са границите на всичко това... на това красиво общуване. Емоцията е неповторима, ревах, смях се на глас... чувствах се влюбен...   Разбира се идва часът на истината, рано или късно. Трябваше да си кажа годините в даден момент и след като го направих, нещата постепенно се успокоиха. Трябваше да изпитам и болката – без това не може. И превключването от флирт, към приятелски, дружелюбен разговор – отврат!   Идват първите срещи – няма да забравя жената с ник желание, от която научих много за чатърския живот. Направо си мислех, че тази жена не е у ред и че да си чатър е някаква странна лудост. Защото, като че ли тя живееше чрез чата, като че ли това беше най-хубавата част от живота й... След това чатърските купони, нещо весело, което си заслужава да се преживее – заради атмосферата. Добре е обаче човек да не ходи на такъв купон ако не е истински чатър – т.е. обхванат безвъзвратно и безнадеждно от чат-манията. Защото там всички са такива и „нормалният” човек, според мен не се чувства комфортно – имало е такива.   Понякога виртуалният флирт завършва не само със среща в реалността, но се заформя реална любов – това е една доста сложна, болезнена трансформация, която се получава рядко именно поради тази сложност. Във всеки случай, ако човек си постави за цел любовта в реалността, ще остане разочарован, защото ще му е нужно да положи невероятно големи усилия за да достигне до среща в реалността, камо ли за нещо по-сериозно. Разказвали са ми за големи любови, диалози продължаващи година, пътуване до далечен град, дори държава(пр.Испания, Мексико) след което тези любови се разпадат без да са изживяни като истинска, реална любов...   Бих посъветвал да се влиза в чата небрежно, и по същият начин да се чати... но не всички са съгласни с това. Тази моя небрежност, беше изтълкувана дори не като несериозност, а като пренебрежително отношение и една от виртуалните ми приятелки ми се разсърди сериозно и завинаги. А след определена възраст, човек приема болезнено загубата на приятел.   Така че обичайно е в чата да се получи „играчка-плачка”. Това най-често се получава от лъжа или от изострена чувствителност и раздразнителност. Не винаги ти става ясно в какво настроение е човека отсреща, не знаеш какво си мисли... А една част от чатърите са настроени пасивно – предпочитат друг да води разговора, а те да пускат по някоя усмивка, колкото да ти напомнят, че те четат... Можеш да се почустваш използван.   Има и много клопки в този вид общуване. Лъжата. Завоалирана. Човек може да се представи, за каквото си поиска, дори за куче. В това няма нищо лошо и се приема. Зле се приема провокацията – когато се опитваш чрез мнима искреност(сърцераздирателна понякога) да разкриеш някоя тайна на човека отсреща. Другото гадно нещо, е когато някой се опита да те избройка – и успява да го направи. След което следват хвалби пред „чат обществото”... Там може да се каже, че всичко се знае. Най фината клопка е лъжата заради самата лъжа – усещането че си играеш с човека отсреща на котка и мишка, или още по-лошо - на професор и бяла мишка. Едно предизвикателство, постоянно да затвърждаваш вече създадената грешна представа или друга самоличност дори пол. Тази лъжа, може да трае месеци и години, може да бъде съпроводена с мними снимки, с телефонни разговори, може да се заформи интрига в която да бъдеш включен без да подозираш... Изглежда има хора, на които това доставя удоволствие – да те вземат за опитно животно... да видят до къде могат да стигнат... понякога е жестоко! И доста гадно.   Както при всяка игра и тук е важно човек да спазва някакви правила, някаква етика. Да не взема нещата толкова насериозно... И да си наложи нещо като режим, за да не губи прекалено много време. Защото целта на всяка игра е удоволствието. А то е истинско, само когато е взаимно.     

Като дългогодишен, макар не чак толкова зарибен. чатър, мога да кажа само едно- Амин!

Като сме яхнали тая тема днес, дай да прайме една погребална агенцийка....

Човеко, това интернета и в частност-чата си е наркотик.Зарибяващ.Не можеш да се откажеш.Всеки ден... ден след ден...
И аз съм наркоман.

Всичко ми е познато, само на 18 съм, но и аз от доста време използвам чатове, запознавам се с много хора... каквото и да кажа са клишета.Но те разбирам чудесно.Пък и това е единствения наскоро изцяло прочетен от мен дълъг постинг.

Страхотно! Прилича ми на отказ от някоя книга на фантаст, който описва бъдещето през 2550 година, примерно, и деградиралото общество.

E пичове и дами, незнам за вас. Аз от 7 години съм упорит чатър. Доста добре познат съм на много места. Благодарение на чата съм се запознавал с прекрасни хора и на живо,...Но никога не бих заменил истинският живот за него. Макар мнозинството от хората които ценя да са дошли точно от там...

Прекрасна песен.
......
Но се надявам твоят приятел всъщност да е при звездите,а не при червеите...макар ,че ...знае ли човек...
.........
Хубав постинг.Така си е ,както казваш.Но щом за нас е толкова наркотично ...какво ли е за прикован към стола или леглото...дори за няколко седмици...а за години!?
Велико е това постижение на човека,Марти ,несравнимо е.

Алис - какво да кажа - "божието богу - кесаревото кесарю" , така че червеите ще си получат своето... а звездите?... дали при тях отиват душите на чатърите? Не знам. Не съм сигурен че душите им напускат виртуалното пространство!

Все пак е много неприятно да отидеш в някакъв офис, особено в държавна или общинска администрация и да видиш, че някоя служителка е погълната от чата. не знам дали има друго спасение освен уволнението на такъв човек.

И за човек, прикован към стола или леглото, наркотикът си е наркотик. Който няма настройка на наркоман, просто се отегчава в чата. На мен наистина ми е скучно чатенето. И не го разбирам.

Има лек за тая болест.Само човек трябва да си наложи че няма да влиза в чата за да си губи времето с безсмислени приказки.
Гот е когато се ползва чата по работа.Особено ако е нещо техническо, най-добре по телефона.
Успех с лечението :-)

Момчета ,като казвам "наркотик" мисля ,че не обиждам никого...Напротив-тая дума ми е вкусна ,без да съм изкушена от разни треви и прахчета,ха,ха!
А ,за виртуалното пространство-много ми е интересно като как си го ,представяш,Маев? За мен е нещо като Космос...там е твоят човек( да,душата!)...

Виртуалното пространство, според мен, е "нещо в което нищо не се вижда, но можеш да намериш всичко". Аз не си го представям, защото това означава някаква визуализация. И не е необходимо да си го представяш, а просто се потапяш в него.

Това "при звездите" схванах в смисъл "на небето" в християнския му смисъл, а не в смисъла от Малкия Принц... или пък смисъла от "На всеки километър"... или Холивудския смисъл ...

Всъщност звездите са много голяма тема за разговор и размисъл...
:)))

И мога!

И аз мога да нахпавя една визуализация, която да се хареса на публиката. Но ако трябва да визуализирам за себе си, би било като някаква анатомична визуализация - като в д-р Хаус например:)))

си зле,Маев!
Анатомична.Ужас`т.
:)))))