Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.07.2007 08:31 - Латино носталгия
Автор: maev Категория: Други   
Прочетен: 10690 Коментари: 15 Гласове:
0

Последна промяна: 30.04.2009 17:51


...не, не съм се отказал от латиното и не си го и помислям дори. Ходя с желание и в повечето случаи с настроение... Но дори да нямам желание и настроение за танци, щото понякога денят е кофти... нормално при всяка работа, разправии, шибани истории и чат-пат интриги, които ти убиват не само желанието за танци, но и доста по-важни желания... Мисълта ми е, че дори и да отида без желание и без настроение, от там се връщам с настроение и с желание за хубави неща...   Попадаш в някаква зала, в която иначе важни оратори четат скучни доклади, а публиката им пляска отвреме навреме за разсънване. В тази зала, обикновено се водят безсмислени и дребнави спорове, за важни неща, и в резултат на тези спорове, важните неща се омаловажават, а важни стават самите спорове и спорещи – такава е целта на занятието.   Но... две грамадни огледала на сцената, няколко вентилатора, малко фотоси и рисунки в стил латино... и залата вече изглежда готова да служи за по-богоугодни дела...   Можеш да седнеш по-удобно място, ако не си ... щото на тема латино мога да говоря доста и понякога се увличам, без да се съобразявам, че мога да доскучея. А и нямам възможност да те наблюдавам, за да разбера, кога започваш да се прозяваш и погледа ти да натежава...   Пусни си това – когато човек говори за латино, не може да не се сети за Глория Естефан... http://www.youtube.com/watch?v=ESg4Hnzdy5U   Обикновено се хваля на приятели, те възприемат латиното, като една от многото ми ексцентричности. Понякога ме провокират да показвам умения, уж не ми вярват - знаят че за мен това е удоволствие...  Хората възприемат по особен начин това, че един на доста повече години от тях, се е хванал с нещо, което те самите смятат за прекалено младежко и дори несериозно. Но дори такова несериозно нещо, което правиш за отмора, иска да му се отдадеш...   ...За магията на танца знаеш...  Знаеш и това, че танца не е запазена територия за хората – танцуват и почти всички живи същества ( почти съм сигурен и за зелените еуглени). Любовната игра при тях е танц, а любовта е начин за продължаване на вида. Така тези три неща при животните са слети в едно, което човекът си е позволил да раздели, просто защото е човек и смята, че всичко му е позволено.   Като че ли и аз започнах да свиквам с мисълта, че всичко ми е позволено, и с годините да правя “каквото си искам”. Ограждам го с кавички, щото това “каквото си искам”, въщност, не е кой знае какво. По-скоро е важно усещането, че можеш да правиш, каквото си искаш. Макар че в човешката глава, могат да се появят какви ли не демонични желания, които не е необходимо да се практикуват. ..... Курсът по латино танци се води от един младеж (на около 33) на име Памбос.(ето сайта му http://pambos.info/indexB.html )  Името не е българско, както се сещаш – грък, леко мургав, със сивозелени очи, средиземноморски тип. Няма вид на човек, който дълго е учил, но е интелигентен. Добре сложен е, но не дразни... Между другото с течение на времето виждам, че има страхотно чувство за мярка и усещане за това, как да се държи – нещо много важно, поне за мен. Памбос успява да се държи на ниво, създава усещане за ред. Много умело концентрира вниманието върху себе си, когато трябва да покаже нещо, да те накара да се почустваш част, от групата, да спазваш общия ритъм и фигурите, които всички изпълняват... и съвсем неусетно да изчезне от мислите ти и да те остави с усещането, че сам водиш партньорката си и че си единствено с музиката и с нея.... Защо поставих музиката преди „нея” ли?... Хм!... Така ми дойде, не е съзнателно – може би защото човек е завладян от магията на музиката и танца, а партньорката е само средство, инструмент с който да постигнеш желаното удоволствие.   ...Памбос има чувство за хумор, и без излишно оригиналничене умее да създава настроение и атмосфера. Като част от този хумор и това настроение е акцента му.(той говори много добре български език, владее различните нюанси и подтекста на думите). За него акцента е част от атракцията, поне с такова усещане оставам.   Това ти го казвам, за да добиеш някаква бегла представа за този образ. Може би е редно да добавя, че е обичан и от медиите – почти всеки месец идва някоя млада журналистка да взема интервю и да пише за него и за клуба му... Чат-пат го дават “по телевизора” - беше и при Слави няколко пъти... Не съм си давал труд да чета всичко, което е писано за него, макар че част от тези неща, са разлепени в залата, има ги и на сайта – и безспорно представляват интерес за курсистите... Оставам с впечатление, че във вестниците и списанията, около него се създава някакъв ореол на загадъчност и мистичност, акцентира се на това, че е различен, необичаен... А телевизията, като че ли го приземява, прави го един от многото и като че ли отнема от неговата индивидуалност.   Покрай танците, опознах по-добре колежката си – моята партньорка. Тя е шефка, доста емоционална... Използва понякога женската емоционалност и всички тези женски техники (е не чак всички), за да постигне нещо за нейния отдел и за хората си. Познавах я от преди, съвсем бегло. Така че сега ми е интересно по-отблизо да я наблюдавам, да гледам, как идва на танци, как танцува и как си тръгва доволна. Колко малко им трябва на жените! Разбира се това, че е шефка неминуемо дава отражение. Панякога се опитва да води...  Казвам ти за да разбереш, колко е отговорно да танцуваш с такъв човек, който не иска да губи контрол нито за миг.   И двамата се стараем да сме точни и коректни един към друг. Когато всичко е окей, удоволствието е голямо и се появяват искри в очите... Но не ми и минава през ум да прекрачвам в друга пласкост на отношенията – доколкото виждам и на нея не й минават такива мисли (... имам предвид с мен... иначе си мисля, че е точно жена, на която децата вече са големи, самостоятелни, къщната работа силно редуцирана, а свободното време се е увеличило... т.е. появява се празнота, която трябва да се запълни с нещо... а танците не могат да запълнят всички дупки...). Приятелството е хубаво нещо и полезно дори и за колеги от една фирма. Харесва ми да я виждам, как излиза усмихната от танците и усмивката й не изчезва, докато се разделим... Приятно ми е да си мисля, че допринасям поне малко за тази усмивка. Понякога споровете ни за някоя фигура се пренасят и на улицата... не рядко можеш да ни видиш да танцуваме на тротоара, пред погледите на “прогресивната общественост”...   Хващам се, че понякога правя танцови стъпки ходейки... Вече не правя кръгом, когато трябва рязко да сменя посоката – използвам движението “Адьос!”... Вратите в къщи, отварям и затварям със елегантна “Седента”... А, когато правя път на дамите в работата, вече ползвам фигурата “Латин крос”... Надявам се поне още известно време да ми служи и движението “Йогурт”...     ... момент ... пусни Розана..  http://www.youtube.com/watch?v=srBc73ggAiY Това е талисман – хитът на тази очарователна жена. Не е красива, но е прекрасна!   ...Понякога се хващам, че съм в смешно положение... Като дечицата в забавачницата, които си стъпват с крачета, без да спазват никакъв такт... и някое току залитне и аха!, да падне...   А в началото ми се струваше много лесно... Колко му е 1,2,3... 1,2,3... някакъв такт три четвърти... Всеки час започва с по-леки неща за загрявка... по-динамични но по-прости... Като например меренге – преди не знаех, че има и такъв танц – виж сега, как ми се отвориха очите. Напоследък в загрявката влиза и хореографията – нещо, което още не съм научил, как се прави, но е приятно... Обикновено Памбос показва на сцената или с Мария – съпругата му, или с Мира, която също е инструктор в круба... между другото – завършила е математика!   Не знам дали съм ти казвал, че когато за пръв път видях Мария, да танцува изпитах към нея съжаление. Лицето й изразяваше пълно безразличие и досада... красивото й тяло правеше автоматично всичките движения, повтаряни стотици пъти, но мислите й бяха някъде другаде. Рекох си: “Горкото момиче! Как го експлоатират!” ... Постепенно обаче тя започна да се усмихва... и всичките движения на красивото й тяло, облечено в черен панталон и тениска, започнаха да придобиват цвят... Все по-често се забелязва и особено потрепване на раменете, когато Памбос реши да премине от демонстрация на поредната фигура за изучаване, към някакви нови непознати и сложни фигури, за да покаже, колко има да учим... В такива моменти, залата притихва и се кефи... след което се чуват ръкопляскания и поздравителни викове... Той поглежда залата с характерната си леко глуповата, но силно симпатична усмивка... след това става сериозен и продължава без много суетност.    Все пак той е артист, а суетността е нещо присъщо за артистите. Ако един човек не е поне мъничко суетен, значи не може да бъде и артист... На пръв поглед -  един от многото предприемчиви бизнесмени, дошли да печелят пари в България. Но тук парите не са на първо място, те идват естествено, като отплата за удоволствието, което получаваш от танците. Нещо повече – тук имаш усещането че удоволствието е взаимно, и че не си човек дошъл просто да се учи да танцува, а един, който е част от общото забавление.    И това не е всичко. Този човек организира събирания в околностите на София по време на празниците... Не съм ходил на тези купони, но виждам, че децата са доволни и това ме радва. Понякога ни трябва точно един чужденец, за да ни накара да се почувстваме по-близки и свои. (като препрочетох този пасаж, с удивление установявам, че съм употребил думичката “децата”... смехория!... Повечето са като деца за мен, дори се оказа че някои от тях, са от гимназията на сина ми )   Учим различни танци. Меренгето – изглежда най-просто, но е доста динамично... Румба – един много нежен танц, който засега не мога да танцувам. Още не го усещам. Това не е онази румба, която чичковци и лелки танцуват на песента “Марина, Марина...” Това е нещо съвсем друго ... За да го усетя, трябва да се освободя от това, което съм танцувал на същите мелодии. Румбата, която изучаваме е нещо бавно, но при нея първия такт се пропуска... Ритъма се следва не от краката, а от тялото. Краката на пръв поглед пристъпват някъде извън такта, който ритъма на музиката, придава на тялото. Партньорите са на известно разстояние, като две заредени с електричество тела...   Така си представям румбата в идеалния й вид. Разбира се далеч съм от елементарното усещане на този танц и все още не мога да изпитам удоволствие от него... Но се кефя много на пачангата. Този танц е нещо много елегантно, с леки небрежни движения, полустъпки, полутактове, рязка смяна на посоката... Имаш усещането за непредвидимост и изненада, усещане за лекота и свобода. Тези неща ги няма при танца чачача, например. При него всичко е добре премерено. Изисква по-голяма концентрация, но пък носи невероятен дух... характер...   Между другото, Памбос понякога се проявява и като философ (не е необичайно – гърците имат „известни” :) традиции в това отношение)... с малко думи успява да изкаже нещо много важно за него, което се опитва да предаде на учениците си. Става ти ясно, че този човек, се опитва да ти въздейства не само емоционално, предавайки ти едно прекрасно настроение, но и ментално, предавайки съвсем не между другото, някакви свои възгледи за важни неща....    Сетих се за това, като споменах думичката характер... “Всеки танц си има характер. И човек не може да променя характера на танца...” – това е негово изречение. Като малък още, а и до сега, изразът “така не може” или “това не може”, ме карат да се съмнявам и да правя точно това, което не може и не бива... Сега също съм си мислил за това, до колко характерът на танца е неделима част от самия танц, доколко характерът на танцьора придава характер и на танца... доколко танцьорът се изявявя чрез танца и доколко танцът проявява своя характер и чар чрез танцьора и неговите качества. Опитвам се да правя паралел с класическите музикални произведения изпълнени от различни изпълнители... Доколко те носят заряда на техния автор и доколко на изпълнителя... Понякога, като че ли има някаква вътрешна борба между автор и изпълнител... Доколко изпълнителят е изпълнител и кога се превръща в някакъв съавтор...    ...Чакай малко... не мога да ти разказвам за латино и да не ти пусна Карлос Сантана – той е велик! http://www.youtube.com/watch?v=gjvriwpQzzw Corazon Espinado – нещо страхотно...   ...Разбира се танцът не може да ти придаде някакви качества, каквито нямаш, но може да те накара да изявиш това, което имаш – става въпрос главно за емоционалност и усещане, на което да придадеш зрителен вид.... ако владееш техниката. Или един начин да изживееш емоцията. Така че тази техника може да бъде само средство... може да е и цел разбира се, доколкото всеки човек си поставя какви ли не цели, някои по-големи други по-малки... Тук пак искам да цитирам, нашият танцов учител-философ: “Най-важното в танца, са очите!” ... погледът... Тривиално изглежда. Така казано, имаш усещането, че това си го знаел винаги. Аз дори съм го казвал на глас, но когато имаш минимална техника, го усещаш по-различно, със всички сетива и с цялото тяло.   Това, “най-важно”, се усеща най-добре в основния танц, който танцуваме и изучаваме – салса. Преди бях чувал, че има такъв танц, но не можех, да разбера, кое точно е салса и кое е нещо друго. След това в началото на курса имах усещането, че “всичко е салса”... Сега... като че ли нещата са, като при всяко нещо, което учиш – колкото повече го учиш разбираш, колко малко знаеш. Нормално...   Тук нещата са доста по-различни. Различни мелодии, с различно темпо – едни по-бързи, други по-бавни, трети със сменящо се темпо, понякога рязко сменящо се... И всичко това в рамките на един и същи танц. Той понякога може да изглежда елегентно и дори ефирно, друг път буйно и дори необуздано, шеметно... Има песни, които са нежни и по-бавни, и такива, които правят от теб една кукла-марионетка, чиито крака, като че ли не стъпват по земята, марионетка, чиито крака и ръце се движат не от самата нея, а от някъде другаде – свише... от магията... И тук трябва да ти кажа: усещането, да си марионетка, не винаги е противно.   В този танц усещам най-добре и партньорката ми – какво харесва, какво не, кое й идва отвътре, кое не усеща с цялото си тяло, а просто е заучила. Тя е доста по-напред с материала от мен, но пък, аз имам страхотно самочуствие – знам че това е самочуствието на глупака, който си мисли че всичко знае, но въпреки това, самочуствието ми не намалява... Дори когато партньорки ми бяха други момичета – и виждам, че съм далеч дори под средното ниво, (когато смениш партньорката, това се вижда много ясно), дори и тогава се кефя... Разбира се старая се да уча нещата, но... “Трябва да се чете допълнителна литература!” ...  Сега аз също ограничавам танците и тяхното изучаване, само в рамките на единия час във вторник и четвъртък... за повече не си помислям, дори да имам време.   Понякога усещам, че съм на ръба на издържливостта си. Умората се усеща, не когато танцуваш, а като спреш – усещаш, че не ти стига въздуха, че целия трепериш, че от тялото ти се лее пот, която като попадне в очите щипе и ти пречи... Но като си помисля, че дамите правят няколко пъти повече движения от нас, че постоянно ги въртим, ме е срам да се хленча... :)    След като се поизпотим при танците по двойки, някак си тържествено, водещият извиква “Руеда!”... не знам дали го прави наистина с тържествена интонация, или така ми се струва... Или е от разбъркването, което се получава, след произнасянето на тази единствена дума, подреждането в кръг, смяната на настроението, очакването на нещо различно...   Подреждаме се в кръг с партньорките си. След всяка фигура партньорките се сменят... Водещият, казва каква фигура ще се изпълнява и дава команда “ваме”, за смяна... Обикновено при руедата се изпълняват по-прости фигури, които са добре усвоени от повечето присъстващи, за да не стават колизии.   Такива танци със смяна на партньорките вероятно има във всички култури. Явно е било нещо необходимо, за опознаване... Освен това дори и за човек на моите години признавам, че тази въртележка е нещо много приятно, може би ще ти прозвучи пресилено да кажа вълнуващо, но има емоция, дори само в това да хващаш една след друга двайсет ръце, всяка от които има различна температура, гладкост и влажност... Да не говорим за това, че пред теб се изправят двайсет красиви тела, правят фигури... оставят своето ухание двадесет толкова различни, красиви жени... Едва ли ще забравя погледите им, които ме посрещат и изпращат при всяко завъртане...    Ще кажеш, какво пък толкова – един танц?! Какво има да разсъждаваш за нещо, което е ясно и на децата?! Не зная на кого му е ясно, мисля си, че на мен не ми е ясно. Дори разбирам, че колкото повече разсъждавам и говоря на тази тема, по неясно ми става   ... Иначе руедата е толкова просто нещо!.. Водещият пуска музиката... едно среднобързо парче ...  Понякога ми се иска да разбирам текстовете на песните, защото това е част от купона... а не само фрази като “песса ме” и “корасон еспинадо”...  но дори не успявам да запомня имената на всички фигури...   “Иииии!” – това е гласът на водещият, който дава знак за започване, от  положение “казино” – най-простата фигурка – мъжът и жената се приближават на всеки три такта и се отдалечават на следващите три... Правим го автоматично със Шефката, моята партньорка, в очакване на следващата фигура... Интересно, че произнасянето на фигурите никога не съм схващал като команди, а по скоро, като начин за синхрон. Този човек умее да координира... между другото забелязал съм, че не престава да наблюдава танцуващите, и ако нещо се изгуби синхрона след някоя по-трудна фигура, веднага дава за изпълнение нещо по леко, с което порядъкът да се върне...   “Евелин!” една лека и приятна фигура за навлизане в ритъма на танца... при нея няма въртене, а просто смяна на местата два пъти... бих казал лека фигура за въвеждане и почивка... “Вамеее!”“Пасеалааа! Пор абиба!... Пор атрас!” ето и първата смяна на партньорките... Срещам погледа на Домакинята... Не знам защо наричам това момиче така - има очарованието на камериерките от хотелите, и същата деловитост – старае се да изпълни всичко точно, да извлече максимална “полза” от фигурата, да се изкефи... Това, което тя прави изглежда адски важно и поглъща цялото й внимание, а мъжът – той като че ли е нещо второстепенно, докарано специално за да може тя да се кефи. Аз наистина много й се кефя, именно за това!   “Вамееее!” ... “Енчуфле и касаде!” – това са основни движения – завъртане на жената с лявата ръка, докато дойде от дясната страна на мъжа и след това връщане обратно... Срещу мен е малката Ваня... дете на 12 години... С нея се познаваме, защото веднъж, когато бях сам, ми беше партньорка. Ваня знае какво иска, умее да ти го каже и да те накара да го направиш – дано с годините не загуби тези качества... Сега се радвам на разкошната й плитка и я оставям да държи контрала в свои ръце...   “Вамее!”... “Секудалаа!” ... Ръка ми подава момичето с Големите балкони... Като фигура напомня на чалга-певица, има и разкошна коса. Погледът й е студен, никога не се усмихва... или поне на мен не се усмихва... От нея винаги се носи силна миризма на нейния си парфюм... Като че ли всичко в тази жена е подчертано – бюстът, талията, задникът, студеният поглед, напомнят за Доли Партън, само че е по-висока и по-красива... Усещам известно високомерие, като че ли като ми подава ръката си, все едно ми пуска милостиня... Но не знам защо не изпитвам болка или предизвикателство от това – може би защото не я харесвам... Отвръщам й с внимание и старание да не задържам вниманието си прекалено дълго върху разкошните балкони...   “Вамееее!.... Евелин доблеее!” ... Ох, тва не го мога... не че е трудно, но нещо досега не съм успял да го схвана... Подавам ръка на Миньончето... още с подаването на ръка ми казва, че не го правя точно – по лицето и пробягва нервна гримаса, че си е изгубила времето... Става ми смешно – направо се хиля!... започвам да правя разни движения да място, спазвайки такта, без да откъсвам поглед от нея... Миньончето изчаква нервно да свърши фигурата, която е от по-дългите... Иначе не прилича на перфекционистка, но като всяко миньонче е направено от амбиция...   “Вамее!... Седентаа!”... мммм това е много приятно фигура, в която и мъжът и жената се въртят, като си сменят ръцете. Може да се прави по-елегантно или с повече тамперамент... зависи от настроението, от мелодията и от партньорката... Поемам ръката на момичето с Розовите бузки. Има красиви очи, руса коса силно вталена, с красива стойка. Бузките й са розови, като две съвсем правилни кръгчета... Напразно съм се опитвал да проникна зад красивите кафяви очи и чуствените устни... Едва ли може с един поглед да откриеш характерното за една жена... Не се и старая много, макар да знам, че често зад такова на пръв поглед безличие и безразличие се крият изненадващи душевни съкровища.... “Вамеее”...   Нещо стана тихо май... ето - Чан Чан... страхотна песен... http://www.youtube.com/watch?v=fohk94TTg38 един абсолютен кубински хит за всички времена...   “Сомбреро микс!... сомбреро добле...”... дамата се поема с кръстосани ръце, като дясната е отгоре, защото се завърта по посока на часовата стрелка, докато дойде от дясната страна на мъжа. Тогава мъжа пуска дясната й ръка, за да я получи отново, само че под левите им ръце, които продължават да са хванати... При следващият такт сплетените върху раменете ръце се издигат нагоре и жената прави кръг около мъжа. Когато се озове пред него, получава импулс за едно красиво завъртане и отново е от дясната му страна, а ръцете сплетени на раменете... О там започва да се върти в обратната посока, водена само за дясната ръка. Прави пълен кръг около кавалера и се връща в изходна позиция, когато трябва да се чуе следващото “ваме”... Срещу мен е не коя да е, а „Ориент Експрес”!... Едно красиво момиче с красиви, черни, големи очи, ярки устни... с разкошни ориенталски черти. Фигурата й се движи с такава мекота и финес, която изумява... като започнеш от начина по който ти подава ръка, до начина по който движи задните си части... получава се някакво ориент-латино... Казвам си, че това нещо не може да се постигне в рамките на един човешки живот, а може би е резултат от еволюцията на много поколения...   В началото това момиче избягваше всякакви мои опити да се вгледам в красивите й очи... Лицето й беше събрало такова количество досада, обгърната в безразличие, която сякаш продължаваше да нараства, като някакъв балон...    Веднъж я помолих, да покаже на мен и партньорката ми някаква фигура. Не че имах чак такъв зор да науча фигурата. Просто исках да разтопя леда, да пукна балона.... Наистина се получи. Сега се учудвам, колко невероятно се промени лицето й, каква топлота започна да излъчва... Преди се питах, дали е възможно да има по-красиви очи... оказа се, че било възможно... че това са същите очи, но съвсем други... грейнали... топли... Очи в които не пропускам да се вглеждам... Понякога май преминавам границата, където свършва приличието и започва нахалството....   “Вамеее!... Пасеала!. ”... явно за оправяне на стъпката... Подавам ръка на Секретарката, тя се усмихва с характерните бръчици от двете страни на нослето... Може да не е секретарка, но в нея има нещо стилно, учрежденско. Усмивката, облекло – обувки, косата, във всичко има някаква строгост... нещо служебно... и дори когато дойде спортно облечена това си личи и прави впечатление, че не е обичайно.   Веднъж я срещнах в някакъв институт... поздравихме се – как си, що си... Без да искам изпаднах в глупавото положение да държа ръката й и да не мога да се сетя откъде я познавам... Едва ли друга би могла да ме извади от това глупаво положение по такъв невероятен начин... “Хайде чао, ще се видим довечера!”... и си тръгна, като ме остави в още по-глупаво положение... Ха! ... Почвам да тъпея!... Преравям си “базите данни”, които напоследък стават все по-малко услужливи и като че ли обедняват... Не си спомням да имам среща с това момиче ... и то довечера... Продължих си пътя, оставяйки мисловната дейност да си затихва по естествен път... Чак вечерта, като отидох на латиното се сетих, че това е Секретарката...   “Вамееее! Оченда’й куатро!”... това се дава по-рядко на руеда, щото не е много просто – има въртене и на мъжа. Пред мен е едно мъничко дребно момиче, което винаги се ядосва че греши, чувства се Виновна. Обикновено грешката е в мен разбира се, но човек няма време да обяснява... Понякога се притеснявам, като я гледам как страда. “Ваме!... Енчуфле, пор ариба!” ... Притесненията ми се разсейват. Пред мен е в цял ръст Естествено високата!... Усмихвам й се, за да я накарам да покаже големите си зъби и успявам... Веднъж я питам тренирала ли е нещо... един вид “къде си расло, къде си пасло?”... Тя ме разбра и с непринудена гордост отговори, че е естествено висока. Познато ми е това, да си естествено висок – изпитал съм го на гърба си, както се казва... Естествено високите не сме особено грациозни, все повече оценявам естествеността в сегашното време на силикони, фитнес, токчета и всякакви изкуствени интервенции...   “Вамее! Вуерта конладереча! Водала!”... приятна фигура, при която жената се завърта два пъти... Пред мен е момичето което танцува с Ефирна лекота. Винаги поздравявам нея и партньора й за лекотата с която танцуват. При нея това е изненадващо, защото е може би над 80кг. по преценка на око... Въпреки това има много приятно излъчване и наистина се движи леко... една от тези, с които е удоволствие да се танцува. Човек наистина има усещането че я “управлява с два пръста, като Мерцедес S класа”... пак цитирам Памбос... Обичам да цитирам, какво да направя!?... Като по-млад понякога цитирах и в кревата... Не винаги е много удачно да се изцитираш между чаршафите... но...  ех, младост!...   “Ваме! Вайамо!” ... поемам влажната ръка на Момичето на татко... Момичето на татко, не е глезла, както може да се помисли – това е по-скоро мъжко момиче, спортен тип... сини очи, руса коса, непредвидимост в жестовете – току се намръщи и докато си мислиш, какво ли си се провинил, се усмихва, значително по-бързо от мисълта ти. Обича тялото си - много характерно за нея, е как го движи и как се кефи на това движение... Движенията й са резки, без някаква грация, но не можеш да не им се радваш, като ги гледаш... в тях има много жажда за живот! Веднъж си помислих, че ако имах дъщеря, бих искал да е точно такава... като Момичето на татко...   “Ваме! Роскаа!”... до мен е момичето с най-добрата аура. Всичко в нея, като че ли е в някаква прекрасна Хармония. От погледа й струи светлина и добожелателност... някакво особено положително излъчване, някакво островче, на което си почиваш от цялата лудница... Усмивка, която те зарежда, прави те по-добър... “Ииии...” – знак, че е ред на мъжете да се обръщат навътре към кръга... Тя кимва леко с глава... Това още не съм го разшифровал, какво означава – дали готовност за изпълнение на фигурата, дали нещо като благодаря или просто окуражителен жест, който казва нещо небрежно, като “справяш се!”... “Ииии..” жените се прибират в дясно и се връщат обратно от ляво... Следва смяна...   “Вамеее! Евелин!”... малко съм смутен, струва ми се, че през цялото време съм очаквал точно този момент... Подава ми ръка с жест на истинска аристократка, дама... и без никакво високомение... Раменете й леко потрепват на осем такта... Изпитвам неудобство да не би да погледна към тях и по надолу, към малките й гърди покрити в бяла полупрозрачна блуза... кожата й е благородно прозрачна, като тънък шведски порцелан... Винаги се учудвам, как това момиче успява да съчетае елитарната аристократичност, с импресионистичната топлота... Мекотата на движенията, с темперамент и характер... Ангелското изражение на лицето, с демонична женственост, не търпяща никакви компромиси... Бих сбъркал ако я нарека прекрасна – тя е Изящна! ... Красивото лице, се оставя спокойно да го разглеждаш, очите й ти позволяват да им се радваш, като че ли осъзнават че те правят щастлив... Оставам леко зашеметен... от тук нататък, като че ли всичко се променя...   Ставам по-малко чувствителен и всичко ми минава като насън... момичето, което е като Ученичка, с нейната очарователна невинност... не усещам косата й, която ме погалва при завъртането... Юристката с нейния прям проницателен поглед... Момичето с Чупката в кръста, което обикновено ме стряска със студената си ръка, която ми подава и с тъгата която предизвиква у мен... Подминавам и дяволитото пламъче на Къдравата... това дяволито пламъче, което ме кара понякога да си мисля, че мога да правя каквото си искам и да бъда по-рязък в движенията – нещо, което си давам сметка, че не бива да си позволявам... Момичето с Меланхоличната усмивка, която ми напомня за луната – нещо наистина мило и нежно!... нещо, което като че ли сега не забелязвам... потънал в някакви мисли, дори не мисли, а просто “състояние”, някакво отнесено състояние... Смешка!!!   “Бързаш! ”...това е Дивачката – само тя може да ме изкара от това състояние. Вирнала нослето настрани, водейки ме с резките движения на силното си женско тяло, пълно с енергия и някаква първична, примитивна красота! Първичност, която не ти позволява да бъдеш с друга, дори в мислите си... “Благодаря ти Диваче!” – не знам дали ме чу... Няма и да разбера... продължи нататък, все така дива!... и прекрасна...   Ръка ми подава Двойничката... известно време я бърках с друга, докато не разбрах всъщност, колко са различни. Сега се учудвам, как съм могъл да я бъркам...    “Сагао!” – това е краят на руедата... мъжа прикляка леко, като обляга жената на коляното си, а тя вдига единия си крак – завършек на танца... това почти никога не успявам да го направя както трябва.   Неуморимият водещ, не оставя много време за размисъл – пуска следващата салса по двойки – “Свободно!”... може би си мислиш, че при “свободно” той си почива... Не оставам с такова впечатление. Луд умора няма!.. Ходи между двойките, брои на глас, когато не се спазва такта или показва, как точно трябва да се направи нещо...    Понякога допълнително повишава тонуса, като казва имената на фигурите с все по-силен глас. Тогава усещаш как настроението на групата се повишава, как всеки започва да танцува с повече хъс... това настроение, като че ли се предава на него и води до ново повишение в гласа му и видимо удоволствие от това, че се се справяме добре и от това че тонусът се вдига... Получава се някаква положителна обратна връзка между водещ и танцуващи, едно ускоряващо се отдаване на танца и емоцията. В такива моменти преставам да правя преценка на силите си и се оставям на въртележката на танца. Накрая водещият изревава “Аринамааааа!” ..., което не знам дали е похвала, благодарност или възхищение.   През тези месеци, нито веднъж не видах този човек, омърлушен или намръщен, раздразнен или с увесен нос... дори когато е много уморен... Никога не го видях да влиза без чувството си за хумор и неизменния си оптимизъм... ......   Бърша потта в съблекалнята, приятно уморен, едва дишащ, понякога изтощен... А от салона се чува латино музиката за следващата група...   ...И онзи неизменно бодър глас: “Ню Йорк!”... “Въртене!” ... “Въртене два пъти!”... “Бейзик!”...”Кроос!”...   Сещам се някъде през април може би, Памбос имаше рожден ден. След като младежите изпяха “Хепи бърд дей”, той със сериозен глас, като че ли формулира нещо важно за него самия: “...Бих искал, най слабите от моя клуб, да са по-добри от най-добрите в другите клубове по танци!”... нещо което може би е  професионална цел за него.   Може би скромноста не му позволява да каже на всеослушание, че има мисия, като всеки истински артист и учител – да се раздава и да прави хората по-добри, да ги кара да изпитват радост от това което правят и щастие от стремежа към съвършенство...    Май прекалих с търпението ти... Знам ли – това може да ти се стори забавно... но ще свършвам вече с тези щуротии... Хайде...   Сега просто искам да изчезна, в нежността на тази песен... http://www.youtube.com/watch?v=D14q9IKUkL0   Защо носталгия ли?!... Хубав въпрос... Ами, защо... Близко е до ума... Но ще ми е много болезнено да ти го обяснявам...   ОК!...Всъщност от две години не съм стъпвал в клуба. Бях зает, разни проблеми... Мислех си, че винаги мога да се върна отново...   ...Винаги е така – мислиш си, че можеш да се върнеш, когато си поискаш... заради илюзията на носталгията, че можеш да бъдеш отново щастлив, като някога, когато въобще не си го знаел... Но който някога се е връщал знае, че когато се върнеш всичко е различно...   И започваш да си мислиш, струва ли си да се върнеш, като ти е ясно, че ще се разочароваш... Няма начин! Защото нищо няма да е същото, дори на пръв поглед да изглежда така... Най-малкото - ти си различен, макар да си до болка един и същ!   Понякога минавайки през „Гарибалди”, ми се иска просто да надникна! А не смея!...   ...Смешка! ... Не, не рева...




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: maev
Категория: Други
Прочетен: 863411
Постинги: 135
Коментари: 1343
Гласове: 3569
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031